— Бях във Вашингтон — започна той. — Не си спомням защо. Беше гореща лятна нощ. Срещнах един познат от Бостън, Бретъл, и той ме покани на неговата яхта, която бе закотвена в река Потомак, на края на града.
Нощта започна с шок, шок при вида на Града на ветераните, покрай който минаваха по пътя към пристанището. Вече три месеца военните ветерани и техните семейства, които се наричаха сами Армията на възрождението, лагеруваха във Вашингтон и си искаха петстотинте долара възнаграждение, гласувано им през 1924 година.
Въпреки че бяха платими до 1945 година, те отчаяно се нуждаеха от тях точно сега.
Кигън не беше подготвен за гледката: двадесет хиляди бивши войници и техните семейства живееха в нищета около сградата на Конгреса и Белия дом. Годината бе почнала добре, но после кризата се задълбочи, а освен това имаше и много сензационни събития. Двадесетмесечният син на най-големия жив герой на Америка, Чарлз Линдберг, бе отвлечен и убит. Срамежлив и затворен като човек, Самотния орел, както го знаеха всички в Америка, бе покорил Атлантическия океан сам с едномоторен самолет. Линдберг, жена му Ан и новороденото им бебе бяха толкова близо до аристокрацията, колкото някой можеше да бъде в Америка, така че трагедията бе на централно място в новините от нощта, когато детето беше откраднато от дома им в Ню Джърси, докато тялото му бе открито седемдесет и два дни по-късно и след това разследването за убийството му се засили и се превърна в национална фикс идея.
Други новини също засенчваха протеста. Във Франция президентът Шарл Дюмер бе убит в една парижка книжарница. Относително непознатият губернатор на Ню Йорк, Франклин Д. Рузвелт, се състезаваше с Хърбърт Хувър за президенството. Джони Вайсмюлер, олимпийският шампион по плуване, стана филмова звезда от първа величина след като измърмори „Аз Тарзан, ти Джейн“ и още пет други фрази в „Тарзан, Човекът-маймуна“. Един машинист на име Джордж Блейздел изработи компактна запалка и я нарече „Зипо“.
Писателят Ърскин Колдуел шокира страната с „Тютюневият път“ — повест за живота на изполичарите в дълбокия Юг, и се говореше, че книгата ще бъде забранена в Бостън и в Юга. „Прекрасен нов свят“ на Олдъс Хъксли порази всички с мрачния си научнофантастичен възглед за живота в бъдещето, макар че по радиото се лансираше Бак Роджърс, който защитаваше корено различни възгледи.
В Охлахома, където земята бе изтощена от години поради лошо стопанисване, настана опустошителна суша и към тринайсетте милиона безработни в страната се добавиха стотици хиляди фермери.
В Лондон протестираха две хиляди гладуващи: кметът на Ню Йорк Джими Уокър си подаде оставката поради пикантен скандал; младият Джон Уейн се биеше за живота си всяка събота следобед в един сериал, наречен „Експресът «Ураган»“; Хърбърт Хувър обяви Сухия закон за неуспешен и насърчи издаването на щатски закони за алкохолните напитки; Фло Зигфелд, който бе придал ново значение на термина шоу-гърл с „Момичето на Зигфелд“, бе намерен мъртъв в Холивуд заедно с жена си Били Бърк. Уолтър Уинчел, черният принц на клюките по радиото, отбеляза една нощ в „Сторк Клаб“: „Много шибана година“ и по въпроса нямаше спор.
Не бе чудно, че тези статии и други подобни бяха изтласкали похода на ветераните от първите страници, а накрая и съвсем от вестниците и радиото. Вашингтон се бе превърнал в един огромен „Хувърград“, едно име — синоним на бидонвилите на безработните, които се скитаха по страната в търсене на загубените си мечти. Седмиците се влачеха, ставаха месеци, а материалите за положението на ветераните се превърнаха в мънички бележки в края на страниците в тази най-лоша година на Кризата.
Протестните лагери бяха чергарски стан от навеси, палатки, колиби от картон и щайги, и изнемогваха в зноя на най-горещото лято в историята на Вашингтон. Тук-там имаше импровизирани градини, които се бореха с жегата, за да родят недоразвити домати и царевица. Жените къпеха децата си в корита с вода от реката. Тълпата не бе нито необуздана, нито заплашителна.
Докато минаваха покрай мизерните лагери, Кигън осъзна колко лесно би могъл да бъде един от тези нещастници. Джоко Нейлс, който го бе докарал във Вашингтон със скъпия си „Пиърс Ероу“, не се сдържа и възкликна:
— Господи, Франки, това са нашите момчета. Ние се бихме заедно. След като нещата са толкова лоши, защо не им платят?
— Не си ли чул? — отговори Кигън. — Хувър казва, че кризата била свършила. Иска да си отидат вкъщи и да умрат от глад далече от очите му.
Читать дальше