Уилям Дийл - 27

Кигън се върна в кабинката, съблече се, зави се през кръста с една кърпа и влезе в празната сауна. Изля една кофа вода върху нажежените камъни и седна край тях, та съскащата пара да изкара отровата от тялото му.

Беше задрямал, когато чу вратата да се отваря.

През облаците пара видя дребния мъж от приема в посолството. Беше увит в кърпи в опит да прикрие буцата на гърба си. Усмихваше му се насреща.

— Добро утро — каза дребният мъж на почти перфектен английски.

— Добро да е — отговори Кигън.

Гост на хотела ли беше този човек? И какво правеше тук в седем сутринта? Дали не го следеше? Или махмурлукът му го правеше малко параноичен?

Всъщност изобщо не го бе грижа в момента. Махмурлукът предизвикваше такава буря в главата му, че той се опитваше да избегне всякакво движение или мисъл.

— От дълго време ли сте в Берлин? — попита гърбавият.

— Обикалям насам-натам, но почти половината от времето си прекарвам тук.

— Значи Берлин ви харесва?

— Обичам хаоса. Напомня ми за дома.

— Хаос?

Кигън му хвърли един поглед.

— Не сте ли го забелязали?

— Хаосът свърши — каза гърбавият. — Фюрерът постави страната под контрол.

— О, много успокояващо.

— Да не сте от онези американци, които мислят, че Хитлер е въплъщение на дявола?

— О, не. Говоря изобщо. По принцип.

— Знаете какво имам предвид.

„Този тип иска да разбере политическите ми възгледи — помисли си Кигън. — Що за игра, по дяволите?“

— Е, канцлерът Хитлер изглежда доста радикален за повечето американци, не мислите ли?

Гърбавият се засмя и закима енергично.

— Доста радикален, да, това ми харесва. Наистина е смешно.

Кигън се наведе напред и го огледа, после прекара длан по плоския си корем и обърса локвичките пот, които се събираха около кърпата на кръста му. Усмихна се леко и усмивката остана върху устните му като залепена.

— А вие мислите ли, че е доста радикален? — попита гърбавият.

Този човек търсеше нещо. Е, каквото и да търсеше, щеше да му се наложи да се потруди. Кигън нямаше да се хване на уловката.

— Казах ви, че тези неща не ме интересуват. Аз съм типичен турист. Харча си парите и подпомагам по малко икономиката ви, това е всичко.

— Вие се казвате Кигън, нали? Видях, когато се записахте на рецепцията.

— Точно така, Кигън. А вие сте?

— Фирхаус. Професор Вилхелм Фирхаус.

— Радвам се, че се запознахме.

— Кигън, Кигън… Да не сте ирландец?

— Точно така. Ирландски американец. И двамата ми родители са от Ирландия.

— А от коя част?

„Така значи, той си мисли, че съм ирландски патриот и мразя англичаните. Този човек иска нещо. Може би трябва да играя неговата игра и да обядвам с него. Вземи му акъла, внимателно, разбира се, и прати информацията на Уоли в Щатите, просто за да му покажеш, че усещаш какво става.“

— От Белфаст — каза Кигън. — Те също не се интересуваха от политика.

— А участвахте ли във войната?

— Прекалено много въпроси задавате.

— Моля да ме извините. Просто любопитствам. Нямам възможност да говоря често с американци.

— Да. Участвах във войната. От другата страна.

Професорът се засмя отново. Усмивката на Кигън остана същата — малко арогантна, малко мистериозна. Той хвърли още една кофа върху купчината камъни. Парата изсвистя и се завъртя из стаята. Кигън се облегна назад и затвори очи.

— Случайно да сте пъхнали цигари в някоя от тези кърпи по вас — попита той професора.

— Съжалявам. Оставих ги отвън.

— Извинете ме за минута.

Кигън стана и излезе от банята. Отвори кабинката си, извади един пакет „Кемъл“ и запали една цигара. Двама мъже с шапки стояха в коридора и се опитваха да не му обръщат внимание.

Той се върна и седна.

— Надявам се, че пушекът не ви безпокои.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Имам ужасен махмурлук, професоре. Може да продължи дълго.

— Съчувствам ви.

— Ще се справя. Просто не искам да си мислите, че съм недружелюбен.

— Моля ви се!

Поседяха минута-две мълчаливо. Кигън се бе облегнал назад върху дървените летви със затворени очи и пушеше, а професорът седеше неудобно и гледаше пода.

„Сега какво ли ще направи? Ще продължи играта, или ще си свали картите?“

Не чака дълго, за да разбере.

— Аз отговарям за едно малко бюро. То е подчинено на Министерството на информацията, но имам свобода на действие…

— Аха…

— Главното, поддържам Фюрера информиран за най-новите неща, които стават по света. Обществени и политически настроения, такива неща… Становища, той много се интересува от становища. Но… толкова е зает, че няма време да следи всичко. Разбирате ли?