Уилям Дийл - 27

Кигън лисна още една кофа върху камъните и поредният облак пара изсвистя в стаята.

— Кланица и граници, това е войната — каза той тихо, без гняв или злоба, като все още се усмихваше. — Няма нищо добро или цинично, или почтено в нея. Нищо, с което да се гордееш. Нищо героично или достойно. Войната е религия на богатите и политиците. Тя е тяхната църква. Така е, професоре — войната е едно отвратително начинание, посветено на унищожаването на младежите от една банда отмъстители — импотентни, жалки старци, които завиждат на младостта.

Той спря, за да дръпне от цигарата си. После продължи, като все още се усмихваше.

— Когато една война свърши, това, което трябва да направим, е да покажем на копелетата и от двете страни всички слепи, инвалиди и луди в резултат на войната, която са започнали. И после да ги одерем живи и да ги запалим на стъпалата на банките, където е струпана печалбата им.

Той спря, дръпна отново и внимателно загаси цигарата си върху горещите камъни.

— После трябва да ги закопаем заедно в обща яма, да зачеркнем имената им от всички човешки документи и паметници и да заличим веднъж завинаги тези копелета от историята. И това ще е повече, отколкото заслужават.

Фирхаус бе някак зашеметен от отговора на Кигън — не толкова от суровостта на неговото мнение, колкото от равнодушието му.

— Е — заекна професорът, — виждам, че наистина сте размишлявали за тези неща. Това е една доста страстна позиция.

— Никаква страст няма в нея, хер професоре. Все още не е измислен достатъчно силен сапун, който да измие вонята от смъртта или достатъчно силно уиски да оправи горчивия вкус, който остава в устата ти. Войната е един мръсен, миризлив и отвратителен бизнес. Сега ще ме извините, но махмурлукът ми е толкова лош, че сигурно ще ме вкара в болница до края на деня.

— Съчувствам ви.

— Мерси.

— И искрено се извинявам.

— Не са необходими извинения. Във всеки случай това е политиката.

— Виждам. Трябва ли да приема тогава, че имате същото крайно становище към политиката, както към войната?

— Изобщо нямам становище за нея.

— Но евреинът Рузенфелт, изглежда, е достоен за уважение в родината ви.

Кигън се засмя, въпреки че дори смехът бе болезнен за цепещата го глава.

— Казва се Рузвелт. И не е евреин.

— Наистина ли? Чувал съм обратното.

— Е, или не сте чули добре, или някой ви е прекарал.

— Моля?

— Метнал ви е. Направил си е шега за ваша сметка. Лично на мен не ми пука какво говорят за него, но мразя да слушам глупави лъжи, и то от интелигентен човек като вас.

— Благодаря. Предполагам, че трябва да приема това като комплимент.

— С такава цел го казах.

— Съжалявам, че не сте разположен. Обичам да дискутирам с американци. Може би като се почувствате по-добре, ще обядваме някъде заедно.

— Ще се радвам да обядвам с вас някой ден, но вие вече чухте мнението ми за всичко — отговори Кигън.

— О, съмнявам се. Човек с вашето образование и опит…

— Какво знаете за моето образование и опит, професоре? Срещнахме се едва преди пет минути.

— О, да, вярно… Може ли да бъда откровен с вас, хер Кигън?

— Ще бъде ободрително.

— Знам някои неща за вас: военното ви досие, вашия успех в бизнеса. Аз наистина съм ви разучил. Нищо мистериозно няма в това, наистина. Мислех, че може да поговорим за нещо, което ще бъде от взаимен интерес.

— Това ми харесва, професоре. Нали знаете поговорката: „Ти на мене, аз на тебе“.

— Хубаво казано. Няма да съм в града за няколко дни. Може би като се върна, ще може… как го казвате вие, американците… да ви завъртя един телефон?

Кигън изгледа за момент професора с тежък поглед, после бавно кимна.

— Защо не? Когато се върнете, завъртете ми един телефон.

Ванеса за малко щеше да изпусне влака си.

— Хайде още веднъж — предложи тя, когато той се върна от сауната. — Струва ми се, че ще минат години, преди да се видим отново.

Бяха загубили чувство за време.

Тя отвори прозореца на купето си и го целуна.

— За тях може да си контрабандист — каза тя със смях, — но за мен си принцът от приказките.

Когато влакът потегли, тя изведнъж се пресегна, свали си шапката, хвърли му я и каза весело:

— Това е моето покровителство. Носи я гордо в битките. Кигън наблюдаваше как големият парен локомотив тромаво изтегля вагоните от сводестата гара. После повървя няколко пресечки до хотела. Учудено осъзна, че тя ще му липсва; не точно компанията й, а по-скоро нейният потенциал. „Всичко бе напразно — помисли си той. — Ванеса ще се върне у дома, ще завърши колеж, ще се омъжи по сметка, ще си има две-три деца и ще умре от скука, докато стане на петдесет.“ Когато се върна в хотела, внезапно промени намерението си и нае такси до „Der Stier Verein“.