Уилям Дийл - 27

— Един вид… социално разузнаване.

— Добре казано. Много вярно. Например ние мислим, че американският народ не разбира колко опустошителен е мирният договор за германците. Мислите ли, че мирният договор от Версай е почтен? Почтен мир?

„Какво иска този, по дяволите?“ Тази игра му омръзваше. Кигън се наведе напред и се взрвя в облаците пара. Все още се усмихваше.

„Почтен мир?“

Върнаха се в родината на френски лайнер, целият миришещ на линолеум и полировка, с арогантен екипаж. Бяха богато запасени с храна, която понякога се разваляше. Пътуването продължи прекалено дълго, мнозина боледуваха и наредени покрай парапета в самотна агония, повръщаха над вълните. Освен депресията и морската болест ги измъчваше и някакво опасение, последица от битките и казармения живот. Колкото и да презираха войната, в нея имаше и нещо, което ги освобождаваше от отговорност и направляваше живота им вместо тях: кога да станат, какво да ядат, какво да правят, къде да идат — всичко бе предначертано от всемогъщите „те“, които диктуваха поведението им от сутрешното миене до тръбата за лягане. „Те“ ни изпращат на фронта днес, „те“ ни заповядват да атакуваме; „те“ бяха диктаторите на денонощния им живот.

Никой в действителност не знаеше кои са тези „те“, това бе едно събирателно понятие, което обхващаше безименните, безличните, безгласните архитекти на тяхната победа.

Войниците трябваше само да реагират. Да марширу-ват, да се бият, да умират, да лежат ранени в болниците или, ако имаха късмет, да оцелеят невредими, с изключение на белезите, които всяка война оставя в умовете и душите и които, поне засега, те можеха да пренебрегнат, понеже това бяха рани, които не кървяха, не ослепяваха, не осакатяваха и не обезплодяваха своите жертви. Тези болки щяха да се появят по-късно в кошмарите и спомените им.

И така, те бяха възбудени от победата и депресирани от мира. Сега те отново трябваше да поемат отговорността за собствения си живот, сами да се хранят и обличат, да си намерят работа, да правят запознанства и да търсят любов, която да замени омразата — водещата сила за всички мъже по време на война.

Дълбоко в сърцето си Кигън усещаше, че е бил съблазнен от победните маршове и речи и постерите на разгневения като Бог Чичо Сам, който сочеше с пръст към него и казваше: „Искам те“. Кигън бе отдал младостта си на морската пехота и въпреки че никога не се бе съмнявал в неотложността на войната и необходимостта от победа, той таеше негодувание, че някак си е бил предаден: не от политиците, които го бяха завели в Шато-Тиери и Бело Ууд, колкото от лъжата, че всяка война е слава и всяка победа е сладка. Когато роговете спряха да свирят и вятърът помете конфетите в мръсните канали и музиката замря, той най-накрая възприе победата като тлъста награда, поделена само от политиците и спекулантите, които бързо отбягваха онези, чиято кръв им бе поднесла това жертвено агне.

И така, през една студена декемврийска утрин той и Джоко Нейлс се гушеха до парапета на кораба, като всеки търсеше своя символ, който най-много му напомняше за дома — някой силует, статуя на пристанището или извивка на мост, който се губеше в мъглата.

— Какво ще правиш? — попита Нейлс.

— Не знам. Притежавам част от един бар, нали ти казах — отговори Кигън.

— Вече си се уредил, а?

Той беше на деветнайсет години и не знаеше дали се е уредил, или не. Знаеше само, че да обслужва бар и да слуша как местните политици и търсачите на политически скандали се критикуват взаимно, или как чичо му чете сутрешните заглавия, и да се събужда от миризмата на изветряла бира и смачкани фасове не е това, което иска да прави през останалата част от живота си.

— Може и така да се каже — отговори той. — А ти?

— Работех на пристанището. Предполагам, че пак ще работя там.

— Чувстваш ли се… малко уплашен? Да се завърнеш вкъщи, искам да кажа?

— Да. И ти ли?

— Да.

— Е, с времето всичко ще мине. Трябва да поддържаме връзка… след всичко това.

— Разбира се.

Но след тази сутрин и парада по Пето авеню със скъсаните бричове, дългите кожени гетри, военните шапки и незаредено оръжие, сред хартиените ленти, конфетите и горещата радост на тълпата, те бяха разделени от навалицата и Кигън нямаше да види Джоко Нейлс още две години.

— Няма нищо почтено нито във войната, нито в мира — каза Кигън на професора.

— Доста цинично, нали? — отговори Фирхаус.

— О, не мисля, че става въпрос за цинизъм. Още не са измислили дума, която да изрази моите чувства към тази тема.