Уилям Дийл - 27

— Ти сигурно си Франки Ки.

„Малко е кривоглед“ — помисли си Кигън и стисна ръката му.

— Франсис Кигън, мистър Ротщайн — отговори той.

— Наричай ме А.Р. Всички ме наричат А.Р. Седни, почини си. — Той потупа с ръка пейката. Кигън седна.

— Къде е Джими Ноланд? — попита Кигън, използвайки истинското име на Легс Диаманта.

— Познаваш Легс, така ли?

— Никога не съм го виждал. Винаги съм чувал, че ако искаш да срещнеш Легс Диаманта, трябва да намериш Арнолд Ротщайн.

Ротщайн се засмя.

— Голям майтап. Аз съм го чувал така: искаш ли да видиш А.Р., трябва да намериш Легс Диаманта. Той е отсреща на площада, пие кафе. Казах ти, че това ще бъде среща само между мен и теб. Аз не съм от хората, които го усукват.

— Това също съм го чувал.

— Добре. Ще се споразумеем.

— За какво ще се споразумяваме, мис… А.Р.?

— Чух за свадата ви с Албърт А. в провинцията.

— Беше в Провидънс.

— Всичко извън 125-а улица за мен е провинция, синко. Както и да е, разбрах, че си го обидил. Нещо свързано с някаква кола.

— Всъщност Анастасия предложи обединение. Предложи да се откажа от малкия си бизнес и да се присъединя към Лъки Чарли, Костелано, Капоне и цялата тази сицилианска сган, разбирате ли? И те изпращат Албърт А. да уреди сделката. Така си беше. Както и да е, той видя колата ми, разгорещи се и поиска да я има.

— И ти си му казал, че е прекалено голяма за него.

— Нещо подобно.

— Това наистина е чудесно. Харесва ми твоят хъс, момче. Това копеле наистина доста се пали. Имаш късмет, че не е започнал Втората световна война още веднага. Сигурен съм знаеш, че специалността на Албърт А. са големите убийства.

— Обстоятелствата не му позволиха. Ротщайн се разсмя отново.

— Е, познавам Албърт А. и трябва да се съглася с тебе. Той не е от тези, които застават лице срещу лице с някого.

— Е, той се държа много нахакано, разбирате ли, а след като е дошъл да ми иска нещо, смятам, че такава нахаканост не беше най-правилното отношение.

— Ти си падаш по отношенията, така ли?

— Не, аз си падам по това, ако искаш нещо, да кажеш „моля“ или „какво би казал за това“, а не „дай ми го“.

— Доста разумно. За нещастие Албърт А. не е разумен човек. Той определено е от типа „дай ми го“.

— Това копеле стреля само в гръб. Убива за пари. Мирише на смърт. И диша като хиена.

— Диша като хиена! — засмя се Ротщайн. — Страхотно. Има ги много такива.

— Както и да е, той определено не е от този тип хора, които човек изпраща да преговарят за бизнес. Не и ако все пак си сериозен. Пращаш за посредник човек, който знае само „дай“. Така че ние го поразкарахме малко, преди да седнем да говорим, и се отървахме от опашката му. Анастасия е по плановете. Не можа да се оправи с мен, защото му липсваше точно това — нямаше готов план. И ги нямаше неговите стрелци.

— Много хитро. Значи ти мислиш, че ще дойде да те убие?

Кигън погледна Ротщайн и повдигна вежда.

— Не. Мисля, че ще дойде да ми поиска огънче.

— Трябва да призная, че да изпратят него за посредник е лош избор. Не мой, между другото. Аз съм тук просто да изгладя някои различия.

— Точно затова не му повярвах, А.Р. Точно затова мисля, че това не беше искрено предложение. Те си мислят, че си имат работа с нафукано колежанче.

— Какво точно искаш, Франсис?

— Какво искам? Нищо. Абсолютно нищо. Стига. Просто ме оставете на мира. Имам си свой малък бизнес. По дяволите, това за вас е нищо, момчета. Просто някой го сърби нещо… Аз продавам по хиляда каси на месец, вашите хора правят по двайсет хиляди. Ако искат да правят по двайсет и една хиляди, не е проблем. Разбирате какво искам да кажа: каква е разликата? Няколко пъти се опитаха да ме пречукат, и защо? За хиляда каси на месец?

— Е, три пъти почти успяха — каза Ротщайн с бащинска нотка в гласа.

— Но като цяло не успяха — отговори Кигън. — И така, защо сме тук, мистър Ротщайн? Имате ли нещо против мен?

— Искаш ли да знаеш истината?

— Хубаво би било.

— Исках да видя човека, който е казал на Албърт Анастасия, че е прекалено дребен, за да се вози на ролс-ройс.

— Това ли е цялата истина?

— Виж, Франсис… нали така предпочиташ да те наричат?

— Това е името ми. Никога не съм си падал по прякорите.

— Или рекламата.

— Или рекламата. По бих предпочел да видя снимката си върху някой некролог, отколкото на първата страница на „Дейли Нюз“.

— Умно. Е, ще ти кажа цялата истина. Ти правиш бизнес с някои много видни личности. Хора, с които бих желал да имам контакт. Като губернатори например. И така, помислих си, че двамата може да поработим заедно. Ти ми правиш услуга, аз ти правя услуга. Знаеш как стават тези работи. Ще укротя Албърт и ще кажа на сицилианците да те оставят на мира. Няма да имаш повече главоболия. По дяволите, синко, нека видим: хиляда кашона на месец при твоята цена, това прави… два и половина милиона на година. Поправи ме, ако греша. Остават още две-три години, докато отменят този глупав закон. Значи говорим за доста пари, седем-осем милиона долара, и никой няма да те безпокои повече.