Уилям Дийл - 27

— Разбтара се, че е контрабанда.

— Искаш да лежиш в затвора?

— Послушай ме. Всички пият. Имам приятели, които купуват пиячка при случай. Богати момчета. С връзки. Ще държим отбрана клиентела. Ще правим по един курс на месец. Аз уреждам сделките, ти си по транспорта. Делим по равно.

Нейлс го гледа доста дълго, докато се убеди, че хлапето говори сериозно.

— Нека бъдат шестдесет процента за теб, четирийсет за мен — каза той накрая. — Нали ще водиш сметките.

Кигън се усмихна и каза:

— Напускай работа. Почваме наш бизнес.

През следващите няколко години Франсис Скот Кигън, студент от колежа в Бостън, се раздвояваше между бизнеса и изкуството. Четеше ненаситно и непрекъснато слушаше музика. В същото време бе известен като Франк К., Франк Скоч и Франки Ки — прякор, чийто патриотичен оттенък се губеше на повечето от конкурентите му. Кигън бе проучил как са разпределени териториите между по-известните гангстерски банди на деня: Алфонс в Чикаго, Луис дъ Леп в Бруклин, Шули Датчанина и Франки С. в Манхатън, Уили Накс във Филаделфия, Легс в горната част на Ню Йорк, Наки Джинсън в Джърси и, разбира се, Лучано, Чарли Лъки, който контролираше всичко. Бостън бе свободен, там имаше само дребни търговци. Никой от гангстерите не му обръщаше голямо внимание. За разлика от конкурентите си, които купуваха скоч от превозвачи на брега за четири долара и продаваха за седемнайсет долара, Кигън плащаше по три и петдесет за кварта и продаваше на купувачите си по петнайсет долара бутилката.

Всъщност Кигън се мислеше за познавач на добрите спиртни напитки и доставчик на пиене за много богатите. И никога не мислеше за себе си като за контрабандист. Просто не обичаше тази дума. По дяволите, всички, които познаваше, пиеха. Освен това той не правеше мръсен бизнес. Никакъв фалшив джин, никаква домашна отрова. Неговата специалност бе скоч уиски, внесено направо от Единбург, идеално отлежало и леко като мъгла.

Всичките му приятели от колежа в Бостън бяха богати или почти богати — една снобска компания, която идеално му пасваше. Всички до един бяха потенциални клиенти и всички имаха приятели, които също бяха потенциални клиенти.

— Познавам един чудесен контрабандист, но е много срамежлив — казваше Кигън на приятелите си. — Ще му дам поръчка за вас.

И стоката се доставяше като мляко през задната врата. Клиентелата му определено бе отбрана — двама губернатори, половин дузина сенатори, една известна комедийна звезда от Бродуей, неколцина католически епископи, разпръснати от Джърси до Кънектикът и от Ню Йорк до Масачузетс, а също и един бъдещ президент на Съединените щати. Той вършеше услуги, трупаше пари и всички бяха щастливи. Е, почти всички.

Когато историята се разчу, Артур Флагенхаймер, който бе приел името Шулц Датчанина, за да подхожда на заглавията във вестниците, не издържа и отиде при най-големия бос.

— Виж сега, Лъки — каза Шулц на Лучано, — има едно ирландско копеле, Франки Ки. Продава, без да дели, и то по-евтино, отколкото ние. Без да дели. Това се разчува и не е добре за бизнеса. Това е нечестна конкуренция, ще ти кажа, и предлагам да пречукам това лайно и да приключим. Един нагледен урок.

— Добре де, пречукай го — каза Лучано с уста, пълна със спагети. — Защо, по дяволите, ме питаш? Това не е като да видиш сметката на Калвин Кулидж.

Кигън харесваше шизофреничния живот, който бе почнал да води. Четеше по шест вестника на ден — от „Ню Йорк Таймс“ до „Бостън Глоуб“ и от „Ню Йорк Нюз“ и „Милър“ до „Рейсинг Форм“. Разучаваше всичко като се почне от стоковата борса и се стигне до програмите на кината.

А също така се оправяше и с езика. Можеше по желание да използва ирландския си акцент, когато си поискаше, и имаше силен усет към разликите в говора на двата свята, които бе избрал — обществото на Бостън и подземния свят на Източния бряг.

Чувстваше се еднакво удобно и като Франсис Кигън, когато дискутираше колебанията на стоковата борса с някой банкер от Бостън, и когато беше Франки Ки, разисквайки някое убийство с някой сицилиански гангстер. Това бе един от многото уроци, които бе научил като барман в салона на „Ирландската роза“. Когато си в Рим, говори като римлянин, когато си в Бостън, говори като почетен гражданин на Бостън.

Бостънската засада, както щяха да я нарекат по-късно, бе определено страхлива постъпка — първият опит на Шулц. Кигън бе тръгнал на театър. Когато слезе от колата си, един черен форд изсвистя иззад ъгъла и той чу някой да вика: „Стреляй! Стреляй!“ Снижи се зад колата и в същия миг изтрещяха няколко изстрела. Усети удар, после парене дълбоко в гърба и разбра, че е улучен. Стрелецът, един филаделфийски наемен убиец на име Харви Фуско, така и не успя да се завърне във Филаделфия и да похарчи десетте хиляди долара, които бе получил за работата си. Когато метрото „Манхатън лимитид“ спря на спирката „Броуд Стрийт“, Фуско бе намерен седнал във вагона с „Ню Йорк Дейли Мирър“ в скута и с кръстосани очи, втренчени в основата на носа му, където се мъдреше четирийсет и пет калиброва дупка.