Уилям Дийл - 27

— Иде банката на Масачузетс — каза Радмън.

Кигън се обърна и видя Ванеса. Тя се обърна към управителя, който я поведе към тяхната маса.

— Утре заминава за Хамбург — каза Кигън. — Връща се в Бремен.

— Какъв срам!

— Дай да не говорим за политика пред нея, окей?

— Трябва да регистрирам тази новина — каза Радмън. — И трябва да разуча още около миналото на този Трейс. Знаеш ли нещо за него?

— Нищо, освен че е майор.

— Е, всички военни, пратени тук, са майори.

— За благозвучност.

— Добър ден — каза Радмън весело, когато Ванеса наближи масата им.

Тя учтиво му кимна, усмихна се сладко на Кигън и попита:

— Как мина в посолството?

— Цялата дипломация се е изправила на задните си крака — засмя се Кигън.

— Чух, че ни напускате — каза Радмън на Ванеса.

— Откакто съм се родила, баща ми всяка година наема една къща в Саратога. Все още мисли, че съм на десет години и умирам да ходя на следобедни танци.

— Хубаво място да се усамотиш — засмя се Кигън.

— Никога не съм обичала следобедните танци, дори когато бях на десет години. И не искам да се усамотявам.

— Е, и Берлин няма да е същият без вас — каза Радмън с искрена усмивка.

— Страшно мило е, че го казвате. Чу ли го хубаво, Франки?

— Слушам му глупостите от години.

— Как го търпите? — каза Радмън и бръкна в портмонето си. — Той е ужасен циник.

— Това е блъф — каза тя.

— Не си вади портмонето — каза Кигън. — Аз ще се изръся за бирата ти.

— Много щедро от твоя страна. Сигурен съм, че ще те срещна в близките дни. Ще прескоча до Париж за надбягванията, ако мислиш, че твоето конче наистина има шанс.

— Ще ги накара добре да потичат.

— Имаш състезателен кон? — попита Ванеса. — Не знаех.

— Има поне половин дузина състезателни коне — каза Радмън. — И се басирам, че има още доста неща, които не знаете за мистър Кигън. — Той се усмихна, стана, целуна й ръка и си тръгна.

— От отдавна ли сте приятели? — попита тя.

— От войната — каза Кигън. — Той е добро момче, но ще си има големи неприятности.

— Защо?

— Обсебен е от цялата тази нацистка история. И ако не внимава, ще завърши като Райнхард.

— Човекът, за когото говорихте тази сутрин? Какво стана с него?

— Той е мъртъв — каза Кигън и си извади портфейла.

— Те… те ли го убиха?

Кигън огледа тълпата на бара, без да й отговори, после каза:

— Хайде да си тръгваме. Не ми харесва тази компания.

— Добре — каза тя. Но не стана, а се дръпна леко назад и разгледа лицето му. Изражението му малко я уплаши. А не бяха много нещата, които плашеха Ванеса Бромли. Тя взе една роза с дълга дръжка от високата ваза в средата на масата и бавно и внимателно поглади с нея бузата на Кигън. — Имам чудесна идея. Той я погледна въпросително.

— Вечеря в стаята за сметка на банката. Не ми се преоблича пак тази вечер. Освен това повечето от нещата ми са опаковани.

— Предполагам, че ще поискаш на заем друга хавлия — каза той тихо.

— Влакът заминава чак в един часа утре — каза тя.

— Случайно съм свободен до един часа утре. — Той я хвана за ръката. — Хайде да изчезваме.

Плати и станаха. Когато доближиха до въртящата се врата, която водеше към улицата, един нисък мъж с лице на копой, в есесовска униформа, влезе с куцукане в бара, придружен от няколко офицери. Той погледна Ванеса за момент, после, когато те минаха покрай него, кимна с усмивка.

— Този дребосък май има дървен крак — прошепна тя, когато излязоха навън.

— Този дребосък е Пол Йозеф Гьобелс — каза Кигън. — Най-висшият лъжец на висшата раса.

Тя потръпна.

— Всички ли са така…

— Грозни — довърши Кигън.

— Да, грозни.

— И в сърцето, и в душата си — отговори Кигън и махна за такси.

Тя се сгуши в него и погали бузата му с връхчетата на пръстите си. Той усети, че се отпуска както предишната нощ. И точно преди да заспи, тя промърмори съвсем тихо:

— Надявам се да не съм се влюбила в тебе, Франки Ки. — И след минута бе вече заспала.

Той полежа така няколко минути, за да възстанови дишането си. После нежно я обърна на една страна и я погледна, залюбува се на голото й тяло. Какво откритие се бе оказала тя. Кой би очаквал такава необуздана страст? Тя бе изключителна партньорка в секса. Съвсем неопитна, тя възприемаше всяко сексуално откритие с рядка смесица от учудване и радост. Но защо съвестта го гризеше?

Дали защото познаваше Ванеса още от дете? Или защото баща й му бе приятел? Или защото все още мислеше за нея като за тринаисетгодишна? Или това беше злочеста католическа реакция — чувство за вина, понеже беше толкова хубаво?