Уилям Дийл - 27

— Ти си ядосан, Уоли.

— Не съм ядосан, уплашен съм. — Хора като теб ме плашат. Вие сте прекалено изтънчени, за да разберете какво става.

— Ти не си вързан за държавния департамент. Върни се в Щатите и кандидатствай в сената или нещо друго.

— Няма да ме изберат — каза Уолингфорд с отвращение. — Никой не иска да чуе какво имам да им казвам. Когато се събудят, ще бъде прекалено късно.

— На хората им е омръзнало от меланхолия и смърт — каза Кигън. — Те се наситиха на война. Сега се опитват да превъзмогнат депресията. И очакват добри времена, а не заплахи.

— Типичен начин на мислене.

— Казвам го така, както го виждам.

— Признавам, че имаш определен грубиянски чар, Кигън, но ако питаш мен, това е само едно лустро — каза Уолингфорд уморено. — Чувал съм, че майка ти била графиня и още куп романтични глупости, но за мен те си остават само това — глупости. Зад тях ти си едно нищо. Просто още един забогатял мошеник.

Кигън кимна унило и се обърна да си тръгне.

— Имам си такава теория, Кигън — продължи Уолингфорд. — Ако не си против нещо, то ти си за него. Когато обърна гръб на Райнхард, ти целуна Хитлер по задника.

— Успокой се…

— Не! Няма да се успокоя. И ти си прав, това няма нищо общо с Райнхард или моята служба. Аз просто помолих един приятел за услуга и той ми отказа, за това става въпрос.

— Дяволска услуга.

— Щеше да направиш услуга и на себе си. Ти и още много други американци мислят, че Хитлер е кьорфишек, но той ще излапа Европа и единственият начин да го спрем е да започнем война отново. Сега ще ме извиниш, но трябва да напусна страната до шест часа следобед. Депортиран. Каква ирония! Хиляди хора отчаяно мечтаят да напуснат Германия, а мене ме изхвърлят с ритник.

Уолингфорд мина покрай Кигън до вратата и повика сержанта.

— Това е последния кашон, Джери. Няма повече.

— Да, сър — отговори морякът. Уолингфорд огледа офиса още веднъж. Не бяха останали никакви лични вещи. Той тръгна да си ходи и изведнъж се обърна към Кигън.

— Знаеш ли, надявам се да не те видя никога повече, Франсис. — В забележката му прозвуча нотка на тъга. — Това би ми напомняло колко малко разбирам от човешки характери.

Излезе и остави Кигън сам в празната стая.

„Империал“ беше най-елегантното заведение в Берлин. Куполообразният му покрив се извисяваше два етажа над ресторанта. Високи френски прозорци отделяха вътрешната градина от бара. По всички маси имаше свежи цветя. Келнери в бели униформи, украсени със злато, стоически обикаляха салона. Тълпата бе странна смесица от репортери в сини костюми и вратовръзки на цветя, туристи, облечени в бяло, офицери от СС с черни униформи и обичайните агенти на Гестапо, биещи на очи със сивите си костюми и безличните си физиономии, подозиращи всичко и всекиго.

Радмън седеше на една маса в ъгъла и си водеше бележки на поредния смачкан лист.

— Защо не си купиш бележник? — попита Кигън, щом седна срещу него. — Сякаш си извадил тази купчина хартийки от някоя кофа за боклук.

— Силата на навика — отговори Радмън. — Освен това бележниците изискват организация. Как е твоята приятелка? Проверих някои неща за нея. Произлиза от хубаво семейство, ако обичаш парите.

— Достатъчно — каза Кигън.

— Видя ли Уоли?

— За достатъчно време, та да ме обиди и да ми каже сбогом.

— Сбогом?

— Отзовават го.

— Какво?

— Забрави откъде си чул това, което ще ти кажа.

— Естествено.

— Уолингфорд организирал бягството на Райнхард. Трейс, военният аташе, го карал към границата и били хванати от Гестапо. Проклетият глупак бил с колата на посолството. За да избегне международен скандал, Рузвелт лично се извинил на Хитлер, а Уоли и Трейс ги депортират.

Появи се един келнер и Кигън поръча двойно мартини.

— Господи! Какво е станало с Райнхард? — настоя нетърпеливо Радмън.

— Доколкото разбрах, в Гестапо са го мъчили няколко часа, после му излели в гърлото киселина от батерия. Той е мъртъв. Сигурно ще пишат, че е било самоубийство.

— Мога ли да използвам тази информация?

— Можеш да правиш каквото поискаш с нея, само не споменавай моето име. Не искам да правя компания на Уоли и Трейс на кораба за Щатите. Както и да е, сигурен съм, че Гьобелс ще дойде да злорадства за това по време на коктейла.

— Горкият Уоли, всички го мислят за паникьор.

— Той наистина е паникьор.

— Той е ясновидец, Франсис. Той вижда нещата така, както ще се случат.

За първи път Кигън не се впусна в спор. Не мислеше, че има право да спори точно сега, когато Феликс Райнхард му тежеше на съвестта.