Уилям Дийл - 27

Бутилката скъпо шампанско бе потопена в сребърна кофичка с наполовина стопен лед, небрежно завита със салфетка. Тя си сипа една чаша, но шампанското не се запени.

— Изветряло е — простена тя.

Кигън взе от кухненския бокс един лимон, обели половината и пусна кората в чашата. Шампанското започна лудо да кипи.

— Колко хитро! — каза тя.

— Навремето бях в този бизнес — усмихна се той.

— Все забравям.

— Не, не си го забравила нито за минутка.

Тя се притисна към него, сложи ръце на кръста му и се наведе с леко разтворени устни. Разкопча ризата му и прекара език по гърдите и около зърната му.

— Стават твърди, също като моите! — каза тя с изненада.

Издърпа тънките презрамки на роклята си и я свали.

Тя падна в краката й. Отдолу бе гола; тялото й бе младежки стройно, гърдите й пълни. Повдигна се на пръсти и потърка твърдите зърна на гърдите си в неговите.

Леко постави ръка зад главата му, наведе го и го целуна с меките си пълни устни. Той обви ръце около нея, повдигна я, прекара крака си между нейните и я отпусна върху бедрото си.

Тя изстена и го погледна със замъглени очи.

— О, да! Да, Франсис.

Движеше ръцете си заедно с неговите и викаше от радост всеки път, когато те намираха точното място, и откликваше безразсъдно, искрено и открито. Движеше се заедно с чувствата си, свободно и без задръжки. Питаше какво да прави и следваше инструкциите, които той й нашепваше, а после сама експериментираше.

И успя да му предаде радостта си, докато го галеше, целуваше и пипаше, а накрая се извъртя към него и изведнъж, сякаш случайно, той се оказа вътре в нея.

Ванеса лежеше до него, подпряна на лакти.

— Франки — каза тя искрено, — беше по-хубаво, отколкото съм си представяла през всичките тези години.

— Искаш да кажеш, че си ме прелъстявала като дете? — каза той уж потресен.

— Бях на тринайсет години. Това не е детска възраст.

— Радвам се, че не съм го знаел — каза той. — Сигурно щях да си създам ужасен комплекс за вина.

— Защо трябва да си създаваш комплекс за вина от толкова прекрасно чувство?

Той погледна за момент тавана и каза:

— Добър въпрос. Може би нещо в подсъзнанието. Но в момента нямам желание да го изследвам.

Тя се засмя и леко прекара пръсти по долната му устна. Той почти скочи от леглото.

— Гъдел ли те е? — попита тя.

— Нервните ми окончания още треперят.

— Знам. Нали е страхотно! Искаш ли да го направим отново?

— Дай ми малко време да се съвзема.

— Хм — нацупи се тя престорено и сложи глава на гърдите му.

Лежеше отгоре му, краката й бяха обкрачили неговите, а топлото й тяло го притискаше. Той погали кръста й, милвайки идеалната извивка на задника й.

— Никой не ме е любил така преди — изведнъж промърмори тя.

— Правила си любов с много мъже, така ли?

— С двама — призна тя. — Но момчетата винаги бързат. И не знаех, че може да е така дълго и че става все по-хубаво, по-хубаво… по-хубаво…

Тя затвори очи и леко се изви да се намести удобно. След няколко минути дишането й стана дълбоко и равномерно. Той усети как тялото й омекна в съня.

Измъкна се изпод нея и отиде до прозореца. Слънцето изгряваше над покривите и хвърляше алени отблясъци върху мокрите улици. Градът изглеждаше чист, невинен и тих; спокойствието бе нарушено само за минута-две от един камион, превозващ лед, който изпърпори по улицата и се скри зад ъгъла. После отново стана тихо.

Кигън дръпна завесите, свали си робата и се мушна в леглото до Ванеса. Тя простена насън, обви с крак бедрото му и се притисна до него. След няколко минути и той заспа.

В осем и половина телефонът звънна за първи път и продължи да звъни на всеки половин час. Но Кигън не го чуваше. Беше глух за света.

Събуди го силно чукане. Кигън си наметна робата и отиде в дневната, като затвори вратата на спалнята зад себе си. Отвори и Бърт Радмън нахлу покрай него, без да чака покана.

— Къде беше, по дяволите? Цяла сутрин ти звъня.

— Бях зает — простена Кигън.

— Сега е почти обяд.

— Легнах си чак в зори.

— Виж какво, приятел, нужна ми е твоята помощ. Дали…

Радмън рязко спря и зяпна над рамото му. Кигън се обърна и видя Ванеса на вратата на спалнята, загърната в чаршаф.

— О… аз… такова…

— Запознай се с Ванеса — каза Кигън. — Ванеса Бромли. Този сладкодумец е Бърт Радмън, Ванеса.

— Приятно ми е — каза тя и повдигна чаршафа по-високо.

— Какво толкова важно е станало, по дяволите?

— Разследвам една гореща новина, но не мога да измъкна нищо. Знам, че Уоли Уолингфорд е твой приятел, и си помислих…