Уилям Дийл - 27

Клюки винаги ще има, разбира се. Човек трябва да очаква това. Но на слуховете може да не обръщаш внимание, дори можеш да се възползваш от тях. Най-романтичният слух за Кигън, този, който най-често се повтаряше, бе, че той е единствен син на ирландска графиня и нюйоркски барман, превърнал наследството си в богатство на стоковата борса, като продал всичко внезапно и излязъл на чисто точно преди кризата.

Кигън харесваше тази клюка. В нея имаше живец, имаше романтика, имаше и малко трагедия, и малко мистерия. Имаше и малко истина, така че той никога не я оспори. Но никога и не потвърди слуха. Кигън не говореше за себе си — оставяше другите да говорят.

После, имаше и друга клюка. Че е спечелил богатството си като контрабандист, докато учел в Бостънския колеж, като търгувал само със семействата на богатите си колежански приятели.

Това също не бе лишено от основание.

„Но с какво се занимава той?“ — питаха мнозина и почтените граждани на Бостън винаги отговаряха едно и също: „Той е… богат“.

Напълно достоен отговор…

В действителност Роуз Кларк наистина бе графиня, а Кланси Кигън — барман. Когато се оженили, тя закупила бара за него и когато умряла по време на грипната епидемия през 1903 година, Кланси Кигън скоро я последвал в гроба, понеже сърцето му било разбито от мъка, а парченцата плували в море от уиски.

Франсис, само на пет години по това време, бе отгледан от чичо си Нед — ловък предприемач, който се хвана сериозно за работа и превърна бара в класически водопой. Нед Кигън разсъждаваше така: за да преуспее един бар, са необходими големи пиячи. И той концентрира силите си върху най-големите пиячи, които познаваше — журналистите и политиците. За да ги обслужва, осигури допълнителни телефони и няколко хубаво подредени стаи на втория етаж, в случай че клиентите не могат да си отидат до вкъщи или просто искат малко уединение за няколко часа. Неписан закон беше, че вторият етаж е един вид неутрална територия и за политиците, и за репортерите — все едно че бе обявен с папски указ за забранена зона за любопитни уши.

Много непочтени политически планове бяха тайно подготвяни в дъбовите сепарета на „Ирландската роза“ и много от тях бяха разкривани от подслушващите журналисти, и въпреки това двете секти се спогаждаха. Слуховете и новините бяха вторият търговски артикул на заведението и се разменяха, продаваха или търгуваха между питиетата, и „Розата“, както бе известна на постоянната клиентела, просперираше. И въпреки че Нед Кигън се опитваше да държи младия си повереник далеч от покварата, под наблюдателния поглед на сестрите-монахини, усилията му бяха напразни. Когато стана на петнайсет години, Франсис обслужваше масите. На шестнайсет вече бе издържал изпита за барман.

Както всички добри бармани, Кигън усъвършенства изкуството да води един разговор и едновременно да слуша останалите. Никога не записваше нищо, но имаше силна памет. В „Розата“ той научи най-ценните си уроци: никога да не повтаря нещо, което е чул и видял; най-прекият път към сърцето на политика е през портмонето му; подкупването е незаконно само ако те хванат; всички грехове са относителни. И бързо му стана ясно, че всеки си има свой собствен вкус.

На осемнайсет години Франсис вече се сражаваше в окопите на Европа. Когато през 1918 година се върна като герой от войната, Нед му предложи да купи „Розата“.

За половин милион долара.

Не беше лошо за момче на двайсет години с два медала за храброст, Сребърна звезда и две години стаж като барман.

— Сега какво ще правиш? — попита Нед.

— Ще ставам богат, но първо ще ида в колеж — отговори Кигън. — В Бостън. Там има финес и няма такова нещо като богат безделник.

Бе прекарал в колежа по-малко от година, когато извика Джоко Нейлс и го покани на обяд в „Розата“. Бяха минали две години, откакто не бе виждал приятеля си от войната. Дрехите на Нейлс бяха спретнати, но износени, и тенът му беше като на човек, който прекарва дълги и трудни часове в работа на слънце.

— Как я караш — попита го Кигън.

— Знаеш, момче. Докер съм.

— Харесва ли ти?

— На никого не му харесва, това е препитание.

— Имам по-добра идея, Джоко. Имам идея как да правим по няколко милиона долара на година.

— А, ясно. И какво ще правим, ще даваме под наем Белия дом?

— Джоко, имам половин милион долара. Ще купим няколко бързи яхти. Ще пътуваме до Шотландия. Ще направим сделка за хиляда каси скоч на месец…

— Това е контрабанда!