Уилям Дийл - 27

Франки Ки изобщо не бе заподозрян. Той се намираше в интензивното отделение на болницата в Бостън, когато това се бе случило. Властите не знаеха, че тъкмо куршумът на Фуско го бе пратил там, и не бе направена никаква връзка. В архивите нападението срещу Франсис Скот Кигън бе записано като опит за обир. Колкото до Кигън, той все още не знаеше със сигурност кой е премахнал Фуско. Това бе една от онези непоискани услуги, които човек приема като подарък, радва се и ги забравя.

И така, Шулц продължи безуспешно да се опитва да дари Кигън с големия подарък — циментова заливка или безкрайно плуване под водата. Но Кигън, белязан с късмета на ирландците, винаги се оказваше равностоен на предизвикателството. Всеки път, когато Датчанина не успяваше, неговите убийци усещаха жилото на ирландското отмъщение по странен, понякога почти свръхестествен начин. Единият от неуспелите убийци бе ритнат смъртоносно от състезателен кон в една конюшня в парка Белмонт. Друг се бе задушил до смърт с кост от пиле при празнуването на рожден ден в ресторанта „Рубенс“ в Манхатън.

— Слушай, приятел, никога не съм си мръднал пръста срещу никого — каза веднъж Кигън на Албърт А. на една среща в Провидънс, Род Айланд. Албърт Анастасия бе изпратен да пречука Кигън и да избави Шулц Датчанина от нещастията му. — Изглежда, тези неща се случват на хора, които определено не харесвам. Виж, Албърт, аз определено не те харесвам, дори много повече от хората, за които говориш.

Анастасия, вероятно най-добрият убиец на Нюйоркската банда и човек, несвикнал на обиди, бе така поразен, че не каза нищо. Отначало дори не спомена на никого, че тази умна и ловка скумрия от Бостън го е обидила. После яростта му взе връх, но когато реши да организира едно „парти“ в Бостън, се намеси Арнолд Ротщайн.

Няколко дни след срещата с Анастасия Кигън отиде на вечеря в „Розата“, понеже неговият чичо предлагаше най-хубавото говеждо филе в целия град, и Нед се вмъкна в сепарето и седна срещу него.

— Разправят, че си обидил Алберт А. — прошепна той с ирландския си акцент. — Кажи ми, че е лъжа. Кажи ми, че не си мешам капата с големите асове. Господи, Франсис, ще те изкормят и ще те изядат на закуска.

— Защо ще правя такова нещо, чичо?

— Но си разговарял с него, нали? Имал си разговор с Албърт А.

— Искаше да купи моя ролс.

— И ти какво му каза?

— Казах му, че тая няма да я бъде. Казах му, че няма да му подхожда.

— Казал си на Албърт А. това? Че няма да му подхожда?

— Да, казах му, че е прекалено дребен за такава кола. Той се смали с още три пръста, когато осъзна какво му казвам.

— Защо правиш такива неща, Франки? Внимавай. На тоя тип бързо му се пали фитилът.

— Опитал съм го вече, чичо. — Той избърса устата си със салфетката. — Прощавай, но имам важна среща.

— Какво ще правиш пак, ще продаваш уиски на кмета ли? — изкикоти се Нед.

— Отивам до Централния парк.

— Централния парк ли?

— Имам среща с А.Р.

— С Ротщайн! Ти си луд! — Нед поклати глава. — Едно ще ти кажа, момче: когато умра, ще има да плащам доста грехове. Когато ида на небето, баща ти ще ме рита по задника до Балтимор и обратно, че съм те оставил да кривнеш от правия път.

— И наистина би трябвало да го направи — каза Кигън с наперената си усмивка.

Арнолд Ротщайн, още от младежките си години известен като А.Р., бе демократ в истинския смисъл на думата. Всеки ден той бе заобиколен от почитатели на една и съща пейка в югозападната част на Централния парк, точно до Петдесет и девета улица, и изслушваше предложения за сделки, искания за заеми, услуги и така нататък. Искате да преспите с някоя танцьорка? Обърнете се към А.Р. Искате да наемете ченге, да подкупите съдия, да се отървете от свидетел, да подкупите бейзболния шампионат за 1919 година? Обърнете се към А.Р. Искате да загубите пачка на покер? Седнете на масата срещу А.Р.

Кигън стоеше облегнат на каменната стена в южната част на Централния парк и вече десет минути го наблюдаваше. А.Р. не бе толкова стегнат, колкото изглеждаше на снимките. Беше започнал да оплешивява. Но човек можеше да усети силата на този застаряващ мъж, седнал с изправен гръб в сивия си костюм на райета и папийонка на точки. „Голям мозък“ — помисли си Кигън. На няколко метра от него седеше най-силният гангстер на света. По-силен от Капоне, Лучано, Костели и всеки друг. Просто си седеше на слънце и хранеше гълъбите. Луд свят.

Накрая Франсис тръгна по пътеката и застана пред прочутия гангстер. Ротщайн го поизгледа с присвити очи, после протегна ръка и каза: