Уилям Дийл - 27

— И срещу това?

— Срещу това може би ще ме свържеш с някои от твоите хора.

— Никога не съм се срещал с губернатора.

— Да, но имаш достъп.

— Страхувам се, че няма да мога да направя това, А.Р.

— О?

— Виж, нека бъдем откровени докрай. Аз познавам тези хора в почтеното общество. Те знаят, че аз си имам един дяволски добър контрабандист. Те ми дават поръчката, а аз се грижа за нещата вместо тях. Не им взимам нито цент за това. И така, виждаш ли, ако им предложа такова нещо, някой да разговаря с теб, ще се получи много лошо и за мен, и за теб. Ти държиш организацията на Демократическата партия в Ню Йорк в джоба си, но тези неща не стават по този начин в Олбъни. Няма да видим нищо хубаво, тамошната полиция ще започне да ни търси с фенер. И това, което ти казвам, е просто един съвет. Това е лош ход, А.Р. Ти не искаш това. Ще ти създадат такива главоболия, че и аспиринът няма да ти помогне.

Ротщайн погледна Кигън и сви устни. Бе впечатлен. Имаше разум в приказките на това момче. Кигън познаваше положението в този щат, бе работил в него три-четири години. От друга страна, корупцията на Ротщайн не стигаше толкова надалеко.

— Това са солидни доводи, Кигън. Ти си стъпил здраво на краката си.

— Казвам го така, както го виждам. Защо да дразним лъва?

— Трябва да ти кажа, че бих използвал човек с глава като твоята. Повечето от моите хора мислят с пистолетите и куршумите си. Кажеш им две и две и чак в края на седмицата ще ти кажат четири. Дай им само мускули. Мозък? Глупости! Те си мислят, че ако мръднат на двайсет мили от Йонкърс, ще паднат от планетата. Виж, интересува ли те малка промяна в бизнеса ти?

— Много мило предложение, но предпочитам нещата такива, каквито са.

— Ще ти кажа какво ще направя, Франсис. Ще се върна и ще кажа на Франк и Лъки — да те оставят на мира. Това ти го дължа. Оценявам съвета ти. Аз самият раздавам доста съвети, но не получавам много. Разбирам защо Албърт А. се е отказал. Просто не е знаел какво да прави с теб. С колко пистолета го държеше на прицел, след като го откъсна от групата?

Кигън широко се усмихна.

— Това никога няма да разбереш.

— Предполагам, че няма. — Ротщайн също се усмихна.

— Радвам се, че се запознахме, Франсис Кигън. Желая ти здраве.

— Аз също. Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Давай.

— Колко си спечелил от бейзболния шампионат?

— Това никога няма да разбереш — засмя се Ротщайн.

След по-малко от две седмици Арнолд Ротщайн, големият ум, човекът, който изработваше подробните планове на мафията, планове, които всички следваха буквално, седна да играе с Томсън Титаника и Реймънд Негъра — двама картоиграчи от Западния бряг. Загуби 320 000 долара и излезе, без да си плати, под предлог, че играта е нагласена. Един час по-късно го намериха с четири дупки от куршуми в гърба. Никой не бе задържан за убийството му. Но думата на Ротщайн тежеше, дори и от гроба.

Никой от гангстерите не обезпокои Кигън отново.

Франсис Скот Кигън, Кралският контрабандист. Той се разсмя.

Защо, по дяволите, да затваря прозореца към миналото? Харесваше му гледката в ретроспекция. Кой от хората, които познаваше, бе изиграл Албърт Анастасия, най-опасния човек в Америка, и Арнолд Ротщайн, най-големия комисионер, и двамата само за една седмица? Кой бе предизвикал гангстерите и бе останал жив, за да разкаже за това, и кой бе продал внезапно на борсата през септември, преди да започне кризата, и бе направил страхотен удар?

Както и да е, всичките тези спомени бяха само защото Ванеса го бе нарекла Франки Ки. Така че, ако съвестта му се занимаваше с нея, по-добре да забрави. Малките момиченца порастват. И тя наистина бе пораснала. По дяволите, беше прекалено късно да се тревожи, а освен това главата го цепеше от безсъние и от многото шампанско. Не беше във форма да се занимава със съвестта и спомените си и ето — отново бе утро и всеки мускул по тялото го болеше.

Той й написа бележка и я сложи на възглавницата до нея, после я зави и се отправи към сауната в сутерена.

Беше я чувал да му шепне, решила, че е заспал. Надяваше се да не се е влюбила в него.

Тя бе хубаво дете, тази Ванеса. Красива, очарователна. Но за двата дена, които прекара с нея, нещо странно се бе случило с него. Той не бе престанал да мисли за певицата Джени Гулд.

Надяваше се, че не се е влюбил в нея.

Зад рецепцията дремеше един снажен блондин.

— Вернер на работа ли е? — попита Кигън на немски.

— Не — отговори блондинът и обясни, че масажиста нямало да го има още един час.