Уилям Дийл - 27

Клубът бе празен, ако не се смятаха чистачите. Миришеше на изветряла бира и цигарен дим. Кигън мина отзад и се изкачи по стъпалата на втория етаж. Конрад Вайл живееше в един апартамент, който заемаше предната страна на сградата в съседство с клуба „Златната врата“. На почукването отвори прислужникът му, възрастен мъж, който гледаше на всеки и на всичко с мрачно подозрение.

— Ще проверя дали хер Вайл си е тук — съгласи се той без желание.

Апартаментът бе боядисан в безброй тонове на синьо и зелено и нямаше нито един остър ъгъл. Декоративни лампи хвърляха снопове светлина към тавана и цялата стая бе меко осветена; барчето в ъгъла бе от тъмно стъкло и се осветяваше отдолу. Голям широк прозорец гледаше към центъра на Берлин.

След няколко минути Вайл влезе в стаята, облечен в тъмни панталони и червен копринен домашен жакет. „Вайл може да изглежда елегантен дори под душа“ — помисли си Кигън.

— Е, добре, най-накрая се реши да ме посетиш — каза Вайл с усмивка.

— Извини ме, че първо не позвъних — каза Кигън. — Това бе моментно хрумване.

— Каквато и да е причината, радвам се. Какво ще кажеш за едно бренди? Марката е „Наполеон“ и даже има още прах по бутилката.

— Защо не?

— И така, това светско посещение ли е, или бизнес? — попита Вайл, докато наливаше и на двамата по една великодушна глътка. Соколовите му черти изглеждаха зловещи в отражението на светлината от бара.

— Необходим ми е адресът на певицата Джени Гулд.

— За какво?

— За какво мислиш, че ми трябва? Ще я съдя, че не приема молби.

Вайл цъкна с език.

— Никога няма да свикна с американския ти сарказъм. Лапнал ли си по нея, Франсис?

— Не знам, Конрад, може би точно това очаквам да разбера. Помислих си, че може да е тук някъде на репетиция.

— Тя вече не работи тук.

— Какво?

— Клиентите ми се оплакаха.

— От какво?

— Не им харесва как пее. Или по-точно, не харесват песните, които пее.

— Искаш да кажеш — тези копелета с кафявите ризи и пречупените кръстове по ръкавите?

— За съжаление тези главорези от СД са ми клиенти. Снощи имаше скандал. Тя пееше една американска песен от времето на кризата, мисля, че се казва „Братко, може ли да ми дадеш една монета“. Тълпата стана много неспокойна, после започнаха да викат по нея да изпее някоя германска песен. Тя обаче продължи. Тогава някой извика: „Чифутка!“ Присъедини се и друг. После един от щурмоваците стана и извика: „Хайл Хитлер“, друг го последва, после още един, докато целият салон стана на крака. Аз изгасих светлината и я изведох от сцената, а тълпата почна да пее „Hors Wessel“ и изведнъж цялата ми бирария се превърна в нацистки митинг. Въпросът е в това, приятелю, че Джени Гулд дори не е еврейка.

— И въпреки това си я уволнил, независимо че е добра?

— Погрешна преценка. Помислих си, че може да принесе на заведението малко финес. Но ако бе продължила да пее тук, щях да се занимавам със скандали всяка вечер. Достатъчно е някой от тълпата да извика „Чифутка“ и да стане метеж.

— Независимо дали е истина, или не?

— Истината е нематериална, драги Франсис. В Германия това се е превърнало в най-голямата обида. И за да не те смутя напълно, ирландецо, намерих й друга работа със същото заплащане.

— Къде?

— На няколко пресечки оттук, в клуба „Кит Кет“. Все пак е по-подходящ за песните й. Много изискана публика ходи там да слуша американски джаз. Има и много американски туристи. В „Кит Кет“ няма да си има проблеми. Нацистите не го посещават често.

— Но това е вертеп — каза Кигън кисело.

— Да, но много хубав вертеп. Да не си мислиш, че „Stier“ е симфонична зала?

— И всичко това, защото я обвиняват, че е еврейка — поклати глава Кигън.

— Хайде, хайде, Франсис, знаеш, че днес в Германия е провинение да си евреин. Или комунист, или социалдемократ, или циганин, или пък артист. Всякакво малцинство, всеки, който не е съгласен. Няма такова нещо като разногласие. Може да ме арестуват само защото говоря за тези неща. Как не си го забелязал досега?

— Забелязал съм го, но това не бе моя работа преди.

— Ах, и сега изведнъж стана твоя работа, а?

— Интересувам се от това момиче.

Конрад поклати глава. Седеше на дивана кръстосал крака и закрепил чашата върху коляното си. Наведе се към Кигън и почти му прошепна:

— Ти си един чаровен мошеник, Франсис. Сега изведнъж те загриза съвестта заради тази млада жена. И внезапно се почувства възмутен, така ли?

— Точно така, внезапно се почувствах възмутен.