Уилям Дийл - 27

— Франсис? — Той се обърна и видя Бърт Радмън, репортера на „Хералд Трибюн“. Радмън бе един от най-известните им кореспонденти, добър журналист, изпратен първо да напише личните си наблюдения, а напоследък се занимаваше все повече с европейска политика. Бяха се запознали бегло във Франция по време на войната и бяха подновили приятелството си в годината, когато Кигън бе дошъл в Европа. Пътищата им непрестанно се пресичаха. Радмън изглеждаше с десет години по-млад от трийсет и петте, на колкото твърдеше, че е. Бе облечен в кожен тренчкот с вдигната яка и кафява мека шапка. — Помислих си, че си ти — каза Радмън. — Не съм те виждал от онзи ужасен купон в Рим.

— Италианците дават най-лошите приеми в Европа.

— Не, руснаците дават най-лошите приеми в Европа.

— Руснаците изобщо не дават приеми, Бърт. В Русия е противозаконно да се забавляваш.

— Като говорим за приеми, ще дойдеш ли в Бавария за Ранщедския лов на глигани този уикенд?

— Конят ми ще се надбягва на състезание. Ще бъда в Париж.

— Той се справя добре — каза Радмън. — Аз го следя.

— Направих малко пари от него този сезон. Ако покаже нещо в Париж, може да опитаме и в Щатите.

— Искаш да кажеш, че наистина ще се върнеш у дома? — Радмън бе изненадан.

Той бе чувал всички клюки за Кигън. На някои като контрабандната история вярваше просто защото бе срещнал Кигън в една армейска болница на Западния фронт, когато момчето бе на осемнайсет и без пукната пара. Сега беше милионер. Тези пари все трябваше да дойдат отнякъде. Фактът, че той мислеше Кигън за бивш гангстер, правеше приятелството му с него по-привлекателно. Но Радмън се страхуваше, че ако надникне прекалено дълбоко в личния живот на Кигън, това ще развали приятелството им. Кигън усещаше предпазливостта на Радмън и въпреки че не би имал нищо против, ако журналистът полюбопитства малко, го оставяше да си мисли обратното.

— Само колкото да побяга в Белмонт и Саратога — каза Кигън. — Виж само как се проявява. Имам малка кобила, която расте и след две години ще го бие. Какво те води в Берлин, между другото?

— Три загадки — отговори репортерът, огледа стаята да види къде са тези с пречупените кръстове, наведе се и каза директно в ухото на Кигън: — Моят редактор в Париж мисли, че Втората световна война ще започне тук в следващите пет минути.

— Тук, в този салон?

— В Берлин, глупако.

— Между другото, трябва да се отървеш от това палто. Всички ще помислят, че си с есесовците.

— Много смешно, Франсис. Това палто ми струва цяла месечна заплата.

— Направо са те обрали. Радмън изглеждаше оскърбен.

— Но това е последна мода!

— Да, ако си от СС.

— Когато решиш, се държиш като истинско копеле.

— Е, не бъди толкова чувствителен — засмя се Кигън. — Изглеждаш чудесно. С влак ли дойде?

— Не, с кола от Париж. Спомних си за теб, приятелю. Минах точно през парка при Бело Ууд — онази болница, където се срещнахме, сега е краварник.

Бяха минали четиринайсет години, но Кигън си спомняше този ден много добре.

Войната вече беше свършила за Кигън, когато той за първи път разбра какво става. Именно Бърт Радмън му показа истинската перспектива на нещата.

През пролетта на 1917 изкупителната жертва Уудроу Уилсън, преизбран като либерален идеалист с ясен поглед за бъдещето на Щатите, виждаше как собствената му твърда политика води страната към архиконсерватизъм. Накрая той бе принуден да признае неизбежното — те бяха на ръба на войната. След една страстна реч, в която той искаше от Конгреса да обяви война на Германия, Австро-Унгария и турците от Отоманската империя, за да спасят света „за демокрацията“, той се върна в офиса си в Белия дом. В ушите му още звучаха одобрителните възгласи на сенаторите.

Секретарката му бе смаяна от вида му. Той изглеждаше изхабен, рухнал, стар и болен.

— Добре ли сте? — попита тя разтревожено.

— Моето послание днес бе послание за смърт на нашите младежи — каза той. — Колко странно изглежда, когато това се аплодира. — После наведе глава върху бюрото и заплака.

Посланието му предизвика вълна от патриотизъм в страната. Хамбургерите станаха Солзбърски бифтеци, sauerkraut стана „залата на свободата“. Германците тихо влизаха в съдилищата и си сменяха имената. Тези, които отказваха да служат във войската, биваха бити и хвърляни в затвора. Или си за войната, или си предател. Хиляди млади американци бяха вдъхновени да приемат битката. Кигън бе един от тях. Само на осемнайсет години той се присъедини към морската пехота и след шест месеца бе в първия морски батальон, който дебаркира във Франция.