Уилям Дийл - 27

— Е, това е твоят отговор — каза Кигън. — Пречукайте Хитлер.

— Имаш отвратително чувство за хумор. — Рамената на Уолингфорд увиснаха. — Мислех те за по-смел.

— Виж — отговори Кигън ядосано, — запомни веднъж и завинаги: аз не се занимавам с политика, особено германска политика! Германците боготворят Хитлер. Когато минава с кола по улицата, всички викат „Хайл“ и хвърлят цветя пред колата му. Германия го обича. И за Германия Райнхард е предател.

— Той не е предател, той е писател, който говори открито против нещата, които усеща, че не са правилни.

— Предателят за едни е патриот, за други не. — Кигън тупна Уолингфорд по гърдите. — Знаеш ли какво мисля? Че с тази работа са те хванали по долни гащи. Знаел си, че Райнхард е загазил, но не си имал план. Сега Рузвелт иска той да бъде изведен тайно от страната и ти си в задънена улица.

— Ще призная, че не бях подготвен за реакцията на президента. Освен това всичко се случи набързо. Някой жалък малък Juden jager вероятно е попаднал на Райнхард и Пробст.

— Juden jager?

— Ловци на евреи. С това си изкарват прехраната. Изследват родословното потекло на хората, търсят еврейски роднини, докладват слуховете на Гестапо. Понякога самите те са евреи, които по този начин се опитват да се спасят.

— Доносници.

— Точно така. Доносници.

— Повикай хората си — каза Кигън и го потупа по рамото. — Кажи им какво иска президентът и ги пусни да действат. Нямаш друг избор. По дяволите, все пак мисля, че самолетът е в Париж, но дори и да не беше, няма да можем да намерим пилот толкова късно през нощта. — Той се обърна да си тръгва.

— Мислех, че мога да разчитам на теб — каза Уолингфорд.

— Така се получава от много мислене, Уоли — каза Кигън, без да се обърне, и отиде в другата стая.

— Желая ви успех, хер Райнхард, и съжалявам, че не мога да ви помогна — каза Кигън. — Ако се измъкнете оттук, ще имате десет хиляди долара депозирани на ваше име в Чеиз Манхатън Банк в Ню Йорк, които ще ви помогнат да започнете живота си отново в Америка.

— Много любезно от ваша страна, господине. Благодаря ви. — Райнхард се обърна към Уолингфорд. — Може би Черната лилия ще може да помогне.

— Каква Черна лилия? — попита Кигън.

— Не искаш да бъдеш замесен — каза Уолингфорд, — така че стой съвсем настрани от това.

— Напълно справедливо — кимна Кигън и излезе от стаята.

Когато се върна на долния етаж, актрисата си беше отишла. Дребният мъж с гърбицата бе все още там и пак той проследи всяка стъпка на Кигън, след като той напусна посолството.

В „Der Schwarze Stier Verein“, най-прочутия нощен клуб в Берлин, никой не обърна внимание на Франсис Кигън. Стаята на партера не бе нищо повече от претенциозна бирария — едно шумно и задимено място, претъпкано и непоносимо горещо. Кигън реши да остане колкото да изпие едно преди лягане и да чуе певицата.

Докато се промъкваше през тълпата към бара, управителят Херман Браф си проправяше път към него между танцуващите двойки.

— Каква чест, каква чест — бърбореше закръгленият дребен ласкател. — Аз съм винаги поласкан, когато ни посетите, хер Кигън.

Смокингът на Херман бе вече изпомачкан и покрит с петна от пот, а ризата му отпред бе мокра. Вадички се стичаха по лицето му и той непрекъснато ги попиваше с носната си кърпичка.

— Изглежда, страхотно се забавлявате, Херман — каза Кигън.

— Много хубави жени. — Браф намигна. — Точно вашият тип.

— Какво ще кажете за новата певица?

— Найн, найн, найн. — Херман енергично поклати глава и пропъди тази идея с едно махване с ръка. — Изобщо не е вашият тип.

— Дойдох да я чуя как пее, а не да й правя предложение.

Германецът се засмя.

— Няма да й правите предложение, естествено. Вашият тип е…

Той си сложи двете ръце пред гърдите, сякаш носеше голям вързоп, после описа една въображаема парабола около бутовете си.

— Чудесно, Херман. Ако се качиш на сцената, сигурно ще имаш успех с тези импресии.

Кигън тежко поклати глава на усмихнатия управител и огледа претъпкания клуб. Пушекът бе замъглил тавана, миризмата на изветряла бира бе съкрушителна и оркестърът свиреше високо, като най-силно се чуваха тубите и барабаните. На повечето от масите имаше млади двойки, някои от мъжете бяха облечени в кафяви униформи с пречупен кръст на ръката. Самотни мъже стояха по двама-трима близо до бара. Балерините на сцената танцуваха бясно, сякаш се опитваха колкото се може по-бързо да си изиграят номера. На претъпкания дансинг двойките се люшкаха, като се удряха една в друга, без да обръщат внимание на спектакъла на сцената.