Уилям Дийл - 27

Другият бе Феликс Райнхард — набит мъж в началото на четирийсетте, с гъста черна коса, която падаше почти до раменете му, и хлътнали очи с тъмни кръгове около тях. Разрошен и нервен. Седеше на един диван, а на масичката пред него имаше полупразна купа с плодове.

— Мистър Райнхард, това е Франсис Кигън, американец. Може да му се доверим. Франсис, запознай се с Феликс Райнхард.

— За мен е удоволствие — каза Кигън. Райнхард просто кимна. Очевидно бе, че е дълбоко разстроен.

— Те убиха Пробст — изтърси той изведнъж. — Няма да повярвате. Просто влязоха четирима и изпразниха пистолетите си в него. — Той вдигна ръка с опънат показалец. — Ей така: бам… бам… бам… и още, и още, докато пистолетите им защракаха на празно. Бам… бам… после запалиха цялата сграда. Беше ужасно. Ужасно…

— Спокойно — каза Уолингфорд и му подаде чаша бренди. Журналистът отпи и, изглежда, се поуспокои.

— Кой е Пробст? — попита Кигън, смутен от цялата сцена.

— Един млад германски интелектуалец, художник — каза Райнхард. — Заедно издавахме „Берлинска съвест“. Освен това фалшифицираше паспорти за нас.

— Нас? — каза Кигън. — Кои нас? Райнхард го погледна за миг.

— Враговете на държавата. Комунистите, евреите — всички, които не са съгласни с нашия велик фюрер — каза той с горчивина.

— Убили са го, защото прави фалшиви паспорти? — каза Кигън с недоверие. — Кой? Кой го направи?

— Sturmbteilung — каза Райнхард.

— Май нещо не разбирам. — каза Кигън. — Ето, стоим си тук пред човек на емиграционната власт и си говорим за фалшиви паспорти.

— За Бога, Кигън, ти си непоносим — възкликна Уолингфорд.

— Докато си има документи, никой няма да го пипа за нищо — обясни Фьогел. — Но ако влезе без документи, нямаме друг избор, освен да го депортираме.

— Дори ако знаете, че документите му са фалшиви? — попита Кигън.

— Докато си има паспорт и стотина долара в джоба, няма да му бъдат задавани никакви въпроси. Но трябва да притежава документи.

— Господи, какви идиотски правила!

— Не са идиотски, Кигън, необходими са — каза Уолингфорд. — Ако разрешим на германските бежанци да влязат в страната без паспорти, ще си имаме ужасни неприятности с германското правителство. Трябва да поддържаме някакъв вид дипломатически връзки с Германия. Трябва да знаем какво, по дяволите, става тук, но няма да разберем, ако те закрият посолството.

— И така значи, вие се укривате? — каза Кигън на Райн-хард.

— Да.

— Укрива се, за да си спаси живота — каза Фьогел.

— Какво сте направили? — тихо попита Кигън. Райнхард бавно погледна тавана и каза:

— Не съм съгласен с Хитлер. За нещастие съм и евреин. Това съм направил, господине. И много си отварям устата.

— Ти си чел неговите статии — каза Уолингфорд. — Той е враг на държавата.

— Но какво прави тук, по дяволите? Половината СС са долу в салона — каза Кигън.

— Нямаше къде другаде да отиде — каза Уолингфорд. — Няма сигурно място.

— А какво правя аз тук, Уоли?

— Трябва да го измъкнем от Германия тази вечер.

— Тази вечер?

— Има заповед за арестуването му. По-точно е обвинен в противодържавна дейност заради издаването на „Берлинска съвест“. Ако го хванат, свършено е с него.

— Какво искаш да кажеш с това „свършено“?

— За Бога, Франсис, чу какво каза той. Кафявите ризи нахлули този следобед в жилището на неговия партньор, хладнокръвно го застреляли, после запалили сградата. Знаеш какво става тук.

Кигън си спомни за щурмоваците и за нощните им набези: пламъците на факлите им се вееха от вятъра, докато те караха по улиците откритите си коли и монотонно и натрапчиво припяваха погребалната си песен: „Долу еврейте, смърт на евреите“, и си търсеха жертва. Най-обикновена гледка и както повечето хора в Берлин, Кигън бе станал неподатлив на зловещото й предзнаменование. Както повечето чужденци, той бе руган от кафявите ризи, но се усещаше безсилен да направи или да каже нещо срещу тези пияни хулигани с техния ненаситен апетит за насилие. Те имаха повече власт от полицията и ходеха на групи като гладни хищници. „После, това е временно нещо — мислеше си той. — Ще мине.“ И ако германците не усещаха необходимост да се изправят открито против тях, какво можеше да направи той? Така че той се бе научил да не слуша шума от разбитите стъкла и виковете на жертвите, да извръща очи от щурмоваците, докато те плячкосваха еврейските магазини, биеха собствениците и рисуваха шестолъчни звезди по вратите. Кигън поклати глава и въздъхна: