Уилям Дийл - 27

— Съжалявам. Не се бъркам в местната политика. — Наведе се към Уолингфорд и добави: — Това не засяга теб, Уоли.

— Ще ни извиниш ли за минута — каза Уолингфорд на Райнхард и отведе Кигън в съседната стая. Затвори вратата и каза категорично:

— Не може просто да го пренебрегнем.

— Аз му се възхищавам, че подпомага дейно своята страна, но това е неговата страна. Ние трябва да живеем заедно с тези хора. Това не е наша работа, по дяволите.

— Слушай, Райнхард е един от малцината искрени германски писатели — каза Уолингфорд с треперещ от напрежение глас. — Неговите уводни статии и публикациите му имат голямо въздействие върху германците. По дяволите, може да бъде предложен за Нобелова награда тази година — ако все още е жив. — Той млъкна за малко, после се наведе и тихо каза: — Президентът иска да го измъкнем.

— Аха… — Кигън направи многозначителна пауза. — Значи стигнахме до козовете.

— Наречи го както искаш, но ние трябва да действаме бързо, Франсис.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Това е задължение за всички. Този човек е символ. Трябва да го измъкнем от Германия.

— Ти трябва да го измъкнеш от Германия. Провалиш ли се, ще се озовеш трети помощник аташе в някоя бананова република с тарантул и на ревера вместо ордени. По дяволите, имаш на разположение дипломатически корпус, шпиони, които играят по твоята свирка, и искаш аз да ти намеря фалшификатор. И какво трябва да направя? Да прескоча до клуба „Кит Кет“ и да поразпитам? Защо просто не му дадете политическо убежище?

— Прекалено късно е за това — каза Уолингфорд и запали цигара. — Този човек е опасна работа, обвинен е в предателство. Политическото убежище няма да се приеме, изобщо няма да се приеме. Инструкциите ми са да го измъкна от Германия тази вечер и да не замесвам правителството в това. Ти имаш самолет. Нека да го използваме да го закараме в Париж. Само за два часа, за Бога.

— Първо, това не е само мой самолет — каза Кигън рязко. — Той принадлежи на четирима души — на един французин, на двама британци и чак тогава на мен. Ние си го преотстъпваме и си правим график един месец предварително. Ще трябва да го съгласувам и с тримата, а дори не знам къде се намират в момента. Самолетът също не е тук. Може да отнеме часове. И ако нацистите разберат, а те ще разберат, вероятно ще го конфискуват. Просто си представям как давам обяснения на парижкия си партньор: „Ще трябва да преглътнеш сто и петдесет хиляди долара, Луи. Хитлер е решил да използва нашия самолет за пикниците си в края на седмицата.“

— Послушай ме — каза Уолингфорд отчаяно. — Ако хванат този човек, ще го екзекутират.

— Тогава не им позволявай да го хванат. Просто не ме замесвай в това. Тази борба не е моя работа.

— Тази борба е работа на всички. Ще разбереш това много скоро.

— Престани да ме поучаваш. Извикай си шефа на разузнаването и го възложи на него.

— Не мога да забърквам тях, по дяволите!

— В страхотно положение се намираш, няма що. Ти не можеш да се забъркаш, защото си дипломат. Фьогел не може да се забърква, защото е от емиграционната служба. Райнхард не може да се забърква, защото се укрива от правосъдието. Но аз мога да се забъркам, защото съм просто добрият стар Франки Кигън, един богат американски наивник, така ли?

— В теб никой няма да се усъмни — каза Уолингфорд. — Ще го изведем с твоята кола, ще го закараме на аерогарата и ще бъде в Париж преди да е съмнало. Необходим му е само паспорт.

— За последен път ти казвам: няма да се забърквам в местната политика. Какво, никой друг ли не познаваш, който да има самолет?

— Никой, който да е тук сега.

— Това ме ласкае.

— Виж, сега не говорим за политика, говорим за живота на един човек — каза Уолингфорд умолително. — Чу какво са направили щурмоваците с приятеля му. Знаеш ли какво ще направят с Райнхард? Ще го отведат в затвора в Ландсберг и ще го обезглавят. Ще го обезглавят!

— Не вярвам в това.

— Това е начинът, по който действат напоследък. Мога да ти покажа доклади на разузнаването. Миналия месец обезглавиха трима студенти от университета, просто защото са разпространявали „Берлинска съвест“. А той списва този гаден вестник. Учудваш ли се, че се е паникьосал?

Кигън поклати глава.

— По дяволите, Кигън! — Уолингфорд седна тежко на стола и поклати глава. — Тук вече не съществува никаква политика — каза той уморено. — Това е еднопартийна система. Няма да има други избори в Германия, докато не умре Хитлер.