Уилям Дийл - 27

— Какво ще кажете за тези двете в сепарето в ъгъла? — Управителят сръга Кигън с лакът. За него бе важно да впечатли Кигън, защото Кигън диктуваше модата. Ако той харесаше мястото, щеше да привлече и други чужденци, които свободно си харчеха американските долари и английските лири. — Те са американки. И са с две момчета. Колежани, предполагам. Изглеждат отегчени.

— Дойдох в Европа, за да се отърва от американците — каза Кигън, като погледна през трептящата мъгла към ъгъла, изследвайки двете жени, колкото се може по-добре. И двете бяха брюнетки, очарователни, с хубави прически. Едната — в блестяща, пищна къса вечерна рокля и с коса, подстригана по момчешки, имаше доста предизвикателен вид, сякаш подканяше всички мъже в салона да се опитат да я свалят. Имаше нещо около нея, нещо познато. Може би бе виждал снимката й някъде. Може би бе актриса. Липсата на добра видимост не му позволяваше да я разгледа добре.

Ванеса Бромли и Дини Брукстоун бяха готови да се отърват от двете американски момчета, които ги бяха довели в клуба. Ванеса бързо се бе отегчила от техните глупави колежански разговори и студентския им манталитет. В края на краищата тя бе дошла в Берлин не като турист, а както тя се изразяваше „да вдигне страхотен шум“, което определено не включваше това да бъде придружавана от две момчета от Дартмът, които познаваха родителите й.

— Не съм дошла тук да се занимавам със същите мухльовци, каквито в Щатите — каза тя.

Момчетата вече си бяха предрешили съдбата — отказваха да ги заведат на горния етаж в частния клуб, наречен „Златната врата“. Предполагаше се, че кабаретният номер е по-шокиращ дори от този в „Крейзи хорс“ в Париж.

— Те са съблечени чисто голи — бе прошепнала Дини преди два часа, когато бяха сами в апартамента си. — Мъже и жени.

— Защо шепнеш? — бе попитала Ванеса.

— Не знам — бе отговорила Дини, все още шепнешком. — Това просто е толкова… скандално.

— Само ако ни видят. Не вярвам, че ще намерим жив човек от Бостън.

— Наистина съм нервна.

— Ще престанеш ли да шептиш?

— Не мога да спра.

А сега тези двама абсолютни пубертети искаха да им попречат да научат от първа ръка наистина ли представлението е толкова извратено.

— И двамата са девствени — каза Ванеса с отвращение, като ги наблюдаваше как си пробиват път през тълпата до мъжката тоалетна. — Просто веднага им личи.

— И аз съм… — каза Дини нерешително.

— Не ставай глупава.

— Наистина съм.

— Дини, ти си на деветнайсет години. Как така никога не сме говорили за това преди?

— Не знам. Не е ставало въпрос. А ти… ти кога?…

— Коледната ваканция миналата година.

— Кой…

— Дани Ибърсол.

— Дани Ибърсол!

— Какво толкова не ти харесва в Дани Ибърсол?

— Дани Ибърсол. Той е… толкова… дребен. По-нисък е от тебе.

— Височината няма нищо общо с това — рязко отвърна Ванеса.

— Беше ли… приятно?

— Първия път не.

— Направила си го повече от веднъж!

— Е, след като почнеш, какво значение има? Искам да кажа, че го правихме през цялата ваканция, Дини. Да, беше доста приятно.

— Аз просто винаги съм смятала, че ще почакам, докато се омъжа.

— O, за Бога, Дини, време е да пораснеш. Вече е 1933 година. — Тя помисли малко, после добави: — Може би трябва да си тръгнем. Ще вземем едно такси да се поразходим из града за малко, после ще се върнем.

— Ще ни пуснат ли горе без кавалери?

— O, де да знам! — каза Ванеса, очевидно раздразнена от непрекъснатите дрънканици на Дини.

И двете усещаха, че повечето от мъжете на бара ги заглеждат, и защо не? И двете бяха разкошни жени и Ванеса бе облякла роклята си „шими“, както тя я наричаше — бяла, подчертаваща формите, избродирана с изкуствени диаманти, до над коляното. Цялата блестеше и когато Ванеса вървеше, сияещото й облекло превръщаше всяка нейна стъпка в покана. Диадема с изкуствени диаманти й придаваше завършен вид. Ванеса изведнъж се почувства угнетена от претъпкания салон.

— Няма да си пропилявам вечерта с тези две мижитурки — каза тя. — Хайде да си тръгнем и ще се върнем малко по-късно. Може би те ще разберат намека и ще си тръгнат.

— Ами ако не разберат?

— Ще ги отрежем, когато се върнем.

— Ванеса!

— Дини, ще бъдеш ли така добра най-после да пораснеш!

— Поне би трябвало да ги почакаме, докато се върнат. Така ще постъпим почтено.

— Дини, ако продължаваш да постъпваш почтено, ще останеш девствена и до петдесет години.

На бара Кигън чакаше нетърпеливо балерините да свършат номера. Един глас зад него каза: