Уилям Дийл - 27

За първи път срещна Бърт Радмън в кафенето на болницата — нахакан младеж, стегнат и чист, с вълнено палто и военна шапка; драскаше някаква история с парче молив върху смачкан лист хартия.

— Здрасти — поздрави Радмън с протегната ръка. — Аз съм Бърт Радмън от „Хералд Трибюн“ в Париж.

— Кигън.

— Били ли сте при Бело Ууд?

— Така мисля.

— Зле ли е? — попита Радмън, кимайки към крака му.

— Достатъчно, за да ме върнат вкъщи. — Той млъкна за малко, после попита: — Победихме ли?

Радмън го зяпна за момент, после бавно проумя значението на въпроса и се усмихна.

— Разбира се, че победихме, приятел. Изритахме кайзера по задника там, откъдето е дошъл.

— Това е добре — каза Кигън.

— Да, по дяволите, добре е. Знаеш ли как ви наричат вас, морските пехотинци? Дяволските кучета. Това на ризата ти Военният кръст ли е?

— Да. Някакъв генерал жабар ми го даде.

— Какво си направил?

— По дяволите, ако знам.

— Е, сигурно си направил нещо, приятел, това е голямо нещо във френската армия. Може ли да ти се натрапя? Пиша за битката, нали разбираш, един вид панорама на това, което се е случило. Може ли да ти го прочета? Бил си там и всичко си видял.

— Разбира се — кимна Кигън.

Радмън му четеше от изпомачканите листове, като от време на време спираше да надраска някоя поправка и да отпие от кафето, а Кигън слушаше със страхопочитание, защото думите бяха смайващи и защото за първи път проумяваше панорамата на битката, от която бе част: заповедите на офицерите, атаките и контраатаките, стратегията и ужасната цена, заплатена, за да бъдат отблъснати германците обратно през Марна и да бъде спрян техният марш към Париж.

Порази го мисълта, че едва ли не най-важното в неговия живот е само незначителен детайл от битката. И докато Радмън четеше, той усещаше силата и смразяващата енергия на написаното.

— В Бело Ууд сега е тихо — зачете Радмън последния лист. Това, което някога е било красиво място за пикник, се е превърнало в кално поле, осеяно с пънове и големи зеещи дупки от снаряди. Сякаш самата земя при Шато-Тиери е смъртно ранена и лежи кървяща в краката на победителите. Може би това е началото на края на германците, които почнаха войната и платиха скъпо за нея. И ако нашите победи са ясни, то причината за тази война е все още мъглява и неясна. Може би ще разберем това от мира, тъй като докато не разберем защо започна тази война, никога няма да сме сигурни, че тя няма да се повтори.

Сгъна листа и погледна Кигън, който стоеше безмълвен.

— Е, какво мислиш?

— Просто страхотно — каза Кигън тихо и пое дъх бавно и дълбоко. — Наистина ли ни наричат дяволските кучета?

— Наистина. Вие, момчета, наистина се бихте като дяволи там. А ти наистина ли мислиш, че е добре — написаното искам да кажа?

Кигън кимна категорично.

— Окей, окей. Благодаря. Как каза, че ти е името?

— Франсис Кигън.

Радмън написа един телефонен номер и го откъсна от края на листа.

— Виж сега, Франсис, това е моят номер. Когато се върнеш в Париж, ми позвъни. Ще вечеряме някъде заедно, може дори в офиса на „Хералд Трибюн“.

— Може ли да доведа и моя приятел? Той си загуби окото в битката.

— Окото?! По дяволите тези шваби. Разбира се, доведи го, ще го отпразнуваме. И благодаря ти за слушането, окей?

— Не, аз ти благодаря, че ми позволи да те слушам.

— Не се ли шегуваш — каза Кигън. — Краварник, а? Никаква табелка или нещо, което да отбелязва събитието?

— Нищо освен сол за лизане от животните.

— Аз съм оскърбен — каза Кигън. — Ти оскърбен ли си?

— Дълбоко съм наранен.

— И така, сега те карат да пишеш за политика, а? Радмън кимна и попита:

— Чу ли речта на Хитлер в Мюнхен?

— Той държи речи винаги, когато колата му закъса.

— Не като тази. Те се бяха покачили по стените, преди да свърши. Сигурно чак в Бруклин се е чувало как тълпата викаше „Хайл Хитлер“. Беше страшно. Все още настръхвам, като си помисля. Има нещо в него. Той е опасен, Франсис. Прочете ли моята статия за Мюнхен?

— Четох я — каза Кигън. — И?

— Малко е истерична.

— Истерична! Ти виждал ли си го? Чувал ли си го как говори?

— Разбира се. Това изречение за Хитлер, че е едно демонично превъплъщение на Господа, е чудно. Продължавай да пишеш такива неща и ще си изгубиш визата или ще свършиш с куршум в гърба.

— Сега кой е истеричен? Те няма да посмеят да се подиграват с „Хералд Трибюн“.

— Огледай се. Мислиш ли, че тези лудите дават пет пари за твоите акредитивни писма? На горкия Сид Луис му пръснаха мозъка в Рим само защото използвал неправилни прилагателни за Мусолини.