Уилям Дийл - 27

— Изобщо не е така — каза Радмън. — Сид беше хомосексуалист. Имал любовна разправия с някакъв фашист, с когото се запознали в някакъв бар, и той му счупил главата.

— Разчитам на теб да ме осведомяваш за всички мръсни истории. Трябва да започнеш да издаваш собствен месечен бюлетин за всички новини, които се цензурират за официалния печат.

— Не е смешно, Кигън. А ти какво правиш сега?

— Аз съм шампион по бадминтон на посолството. Аз и Сиси Дивейн.

— Господи, това наистина е впечатляващо — каза Радмън саркастично.

Кигън махна с ръка към препълнения клуб.

— Помни ми думата, приятел, това са хората, които трябва да те тревожат. Хитлер е само приказки.

— Говориш като изолационистите в родината. Трябва да прочетеш „Майн Кампф“, там всичко е написано.

— Чел съм „Майн Кампф“. Радмън го погледна учудено и каза:

— Е, давам му две години, най-много три. Той ще си върне Саар, следват Австрия, Полша и вероятно Чехословакия. Та той вече използва Версайския договор като тоалетна хартия.

— Радмън, дойдох тук да се забавлявам, а не да слушам лекции за възхода и падението на Германската империя.

— Окей — каза Радмън и рязко смени темата. — Окей! Каква е тази „Златна врата“, за която съм чувал?

— Секс шоу на горния етаж.

— Нещо хубаво ли е?

— Ако ти харесва да гледаш голи мъже и жени, намазани с масло, да се въргалят на лошо осветление.

— Харесва ми — каза Радмън с похотлива усмивка. — Ще се качим ли?

Кигън поклати глава.

— Дошъл съм за певицата.

— Тя пее ли намазана с масло? Кигън завъртя очи.

— Тя е наред. Чакай само да изкарат това стадо от сцената. — Той кимна към балерините — повечето бяха доста закръглени, — които вече топуркаха към кулисите.

— Ще бъда там, където има действие — каза Радмън и се запъти към горния етаж. — Утре ще вечеряме ли заедно?

Кигън кимна и му махна с ръка да тръгва, понеже светлините на сцената започнаха да намаляват, после угаснаха. Кигън едва различаваше мъничката жена, която излезе на тъмната сцена, като си носеше стол. Тя го сложи пред микрофона в ъгъла на сцената и седна. Пианистът започна да свири разни трели, докато загрее. После малкият прожектор бледо я освети.

Той тутакси бе запленен от външността й. Тя едва достигаше метър и петдесет, слаба, по-скоро деликатна. Лицето й бе тясно, почти изпито, острите й изпъкнали скули изглеждаха като гравирани върху него. Приличаше на призрак. Впечатлението се подсилваше от големите като чинийки очи, които блестяха на слабата светлина и изглеждаха почти като след плач. Семплата дълга черна рокля засилваше усещането за уязвимост. Трябваше да се напрегне, за да чуе името й, когато водещият я представи. Джени Гулд.

Тя постоя няколко минути, без да отвори уста, и Кигън се разтревожи, че нещо не е наред. После започна да пее.

В начало гласът й го стресна: нисък, гърлен, пламенен глас, който мъчеше всяка дума от песента, която бе избрала.

Тълпата не се вълнуваше особено от изпълнението. Говореше, смееше се, дрънкаше с чаши и създаваше един постоянен шум, който съпровождаше всяка нейна дума, и накрая Кигън се премести по-близо до сцената, за да чува по-добре. Бе направо хипнотизиран. Когато песента свърши, единствено Кигън зааплодира горещо.

Стори му се, че тя погледна към него, но не беше сигурен. После се почувства глупаво, че евентуалното й внимание го зарадва. Тя започна втората си песен и Кигън отново се потопи в магическото й излъчване.

В тъмната зала Ванеса изведнъж реши да си тръгват. Бяха като в капан в дъното на салона, а певицата пееше втората си песен, но Ванеса си взе чантичката и стана. От бара се чуха леки подсвирквания, повечето заглушени от глъчката. Тя тръгна през салона, а роклята й се вееше на искрящи вълни. Дини скочи и припна след нея, но изведнъж Ванеса спря така внезапно, че тя се блъсна в нея.

— О, Господи! — възкликна Ванеса полугласно.

— Какво има? — попита Дини.

— Един човек, когото познавам — каза Ванеса и устата й се изви в лукава усмивка.

— От Бостън? — попита Дини с широко отворени очи.

— О, да, той наистина е от Бостън.

— О, не! — извика Дини и се обърна с гръб към бара.

— Не ставай глупава. Ако има човек в Бостън, който предпочитам да ме види, това е той. Хайде.

Тя я хвана за ръка и я повлече през тълпата, без да обръща внимание на погледите и коментарите. Застана на два-три метра зад Кигън и изчака песента да свърши.