Уилям Дийл - 27

Джоко Нейлс, як уличен побойник от Бруклин, само три години по-голям от Кигън, го взе под свое покровителство по време на плаването до Франция.

— На колко си години? — попита той.

— На осемнайсет — отговори Кигън, като се опитваше гласът му да звучи по-дебело.

— Осемнайсет значи! Боже Господи! Е, ще се държиш за мене, момче, ще те измъкна от кашата.

Заедно бяха марширували по калните френски пътища към река Марна, където бяха кръстени в огъня, където Кигън бе видял германец и бе убил човек за първи път.

Значението на тази престрелка се бе изгубило след ужаса на ръкопашната битка, на авиационните бомби и мините под краката му. С ужас гледаше как цели редици негови другари падат като покосени и накрая почувства горещ удар в рамото, коленете му омекнаха и той също падна, без да знае колко лошо е ударен и дали ще оживее, или ще умре.

За Кигън войната се свеждаше до едно поле петстотин на сто метра, отрупано с разпръснати каски, оръжия и части от човешки тела. Той не можеше да надникне извън зримото. Дали печелеха, или губеха, защо бяха там — това бяха въпроси, които никога не му бяха минавали през ума.

Когато битката привърши, Джоко се върна и го намери свит в една дупка от снаряд. Пъхна една мръсна носна кърпа в дупката на рамото му, взе го и го пренесе до полевата болница. И бдя над него дни, докато треската и инфекцията преминаха.

Месец по-късно той се върна в своята част, газейки през калта в покрайнините на един френски град на име Шато-Тиери, в посока към река Марна, само на седемнайсет мили от Париж.

За Кигън дължината на френско-германската граница бе едно огромно кално бойно поле с ливади, оградени с бодлива тел, и напълно разрушени села. Миля след миля отвратителна миризма на смърт висеше във въздуха като мъгла. Изкаляни и изтощени войници, доведени до ръба на лудостта, стояха свити в окопите, псуваха дъжда и снарядите, които периодично се сипеха върху тях, мечтаеха си за дома и смело приемаха тракащите картечници, самолетните бомби и безумната армия на германците. Хиляди умираха понякога само за един-единствен ден. И всичко за да спечелят няколко мили осеяна с трупове земя.

— Тук трябва да ги спрем, момчета — каза им един млад лейтенант, докато те с мъка настъпваха срещу врага. — Иначе те ще стигнат до Париж преди Коледа.

От Шато-Тиери се насочиха на север към един ловен резерват на име Бело Ууд. Маршируваха с песен. Единият взвод пееше една, а другият отговаряше с друга.

На която отговаряха:

Пяха, докато наближиха парка. Германците първи откриха огън.

Този път Кигън падна от парче снаряд в крака. Довлече се до една разрушена стена и намери трима морски пехотинци, струпани до една картечница, отдавна мъртви. Бяха започнали да се разлагат. После настъпи временно затишие и той притисна бузи към стената и прехапа устни, за да устои на болката. Тревожна тишина легна над долчинката.

Изненада се, когато видя германците. Те бяха на коне, като шайка привидения, които изведнъж се материализираха сред кълбата дим. Копитата на конете бяха обвити в зебло, а такъмите бяха смазани, за да не скърцат. Движеха се бавно и тихо с пушки, готови за стрелба. Кигън започна да стреля. Тежката картечница отскачаше и трещеше в ръцете му така, че чак зъбите му тракаха, но той продължи да стреля, докато дулото на оръжието непочервеня, деформирано, от горещината, а картечните ленти не свършиха.

Когато спря, светът замря. Не се чуваше никакъв звук. Нито птича песен, нито полъх на вятър, нито дори викове на ранени. Беше тихо. Пред него стоеше една гротеска — сякаш конете с вирнати във въздуха крака и мъжете, проснати като чували около тях, позираха за снимка. Едва тогава страхотната болка от дупката в крака му го удари в мозъка и той извика и загуби съзнание.

В болницата намери Джоко Нейлс с наполовина бинтовано лице, окървавената му очна орбита бе подута от гной. Лежеше с калната си униформа и бълнуваше. Този път Кигън помогна на приятеля си да избегне смъртта.

Французите му дадоха Военния кръст, а американците Сребърна звезда и втори орден за храброст. А бе прекарал в Европа само четири месеца.