Уилям Дийл - 27

— Не така високо! — изсъска Голт и се огледа, сякаш очакваше някой от държавния департамент да изскочи иззад саксиите с цветя.

— Значи вие не виждате заплаха за Америка? — попита Марлен Дитрих.

— Хитлеристите идват и си отиват — каза Кигън. — Щом германците си го искат, имат си го. Това не е наша работа.

— Не всички германци го искат — възрази тя. Погледът на Кигън за момент стана суров.

— Но всички си го имате — каза той. После усмивката му се върна.

— По дяволите, харесвам германците. Разбирам се с тях.

— Чух, че почти са те хванали при Бело Ууд — каза Голт.

— Е, там се споразумяхме. Аз им простих войната, те ми простиха мира.

— Удобно, нали? — каза Голт саркастично.

— Виж какво, Голт, тук си създадох доста добри приятели. Сигурен съм, че някои от тях са в нацистката партия. По дяволите, струва само шест марки на месец, за да членуваш. Не ги питам, това не ме засяга. Ако Хитлер им е по вкуса, това си е тяхна работа.

— Моля ви — каза Дитрих, — не може ли да сменим темата? До гуша ми дойде. Всеки, с когото се срещне човек напоследък, говори все за политика, политика, политика…

— Това е национално развлечение — каза Кигън. — Ние си имаме бейзбола, вие си имате щурмоваците. Тя се намръщи на сравнението.

— Какво ви доведе тук? — попита я Кигън в опит да смени темата.

— Не сте ли чули? Американското посолство е светското средище на Берлин този сезон. — Устните й се свиха в лека усмивка.

— Надявам се Уоли Уолингфорд да не ви чуе — каза Кигън. — Бездруго доста е навирил нос.

— Говорим за вълка… — Тя кимна към залата зад Кигън.

Уолас Уолингфорд, началникът на протокола на посолството и директор по социалната дейност бе слаб скован мъж в началото на трийсетте, със светла коса, започнала да окапва, и неспокойни воднисти очи. Придаваше си надменен вид — поза, която плашеше някои хора. Но тази вечер изглеждаше нервен и объркан. Малки капчици пот блестяха по челото му.

— Марлен, скъпа — каза той и й целуна ръка, — колко великодушно от ваша страна, че сте дошли.

— Много сте мил, Уоли — каза тя, — но имате склонност да преувеличавате нещата.

— Как си, Франсис? — попита той.

— Много добре, Уоли. Много великодушно от твоя страна, че питаш.

Уолингфорд го погледна за момент, после го хвана за лакътя.

— Марлен, може ли да ви го отнема за минута-две?

— Разбира се.

— Ще се върна след минутка — каза Кигън, докато Уолингфорд го отвеждаше, и щом се отдалечиха, добави: — Трябва да направиш нещо с този оркестър, Уоли.

— Какво например?

— Предлагам да го изгониш. Колко по-скоро, толкова по-добре.

— Просто продължавай да се усмихваш и слушай — каза Уолингфорд тихо. — Знаеш ли къде е офисът ми на втория етаж?

— Разбира се, че знам. И престани да говориш, без да си мърдаш устните. Приличаш на Едгар Берген.

Уолингфорд се усмихна насила и каза през зъби:

— Изчакай пет минути, после излез на терасата и мини през страничната врата. Ще те чакам там.

— По дяволите, Уоли, тъкмо говорех с най-красивата, най-прелестната, най…

— Не ми създавай трудности, много е сериозно — каза Уолингфорд със същата студена усмивка. — Точно след пет минути. — И се смеси с тълпата.

Кигън се огледа за Марлен, но Голт вече я бе завел на дансинга. Дребният с гърбицата не се виждаше никъде. Кигън излезе на терасата и запали цигара.

От една ниша в салона Фирхаус продължаваше да го наблюдава. Американецът си пушеше небрежно цигарата, после откъсна карамфил от цветята в края на терасата, нагласи го в бутониерата си, закрачи през градината и изчезна във влажната безлунна нощ.

Кигън заобиколи сградата, върна се при страничната врата и се качи по стълбите, като ги взе по две наведнъж. Уолингфорд го чакаше в горния коридор.

— По дяволите, Уоли, за какво е всичко това?

— Знаеш ли кой е Феликс Райнхард? — попита Уолингфорд нервно.

— Писателят? Разбира се. Той нарече Хитлер най-големия актьор на света и каза, че трябва да му се даде сцена вместо държава.

— Целият свят е една проклета сцена — каза Уолингфорд. — Райнхард е тук, в моя офис.

— Защо не слезе долу и не се присъедини към нас простосмъртните?

— Защото не може — каза Уолингфорд. Говореше тихо и раздразнено.

Кигън се разсмя.

— Каква е работата, да не е офейкал?

— Позна.

Влязоха в офиса на Уолингфорд — широка стая с наредени по стените книги, в която миришеше на кожа и тютюн за лула. Вътре имаше двама мъже. Кигън бегло познаваше единия — Херман Фьогел: висок, дългонос, тромав на вид американски емиграционен служител, който работеше в посолството. Американец от немски произход, второ поколение.