Уилям Дийл - 27

Райнхард се притисна по-плътно към стената и загледа как огнеборците се мотаят с маркучите. Няколко щурмоваци се въртяха наоколо и ги увещаваха да не се престарават.

— Вече е прекалено късно — казваше един. — Сградата си е отишла. Защо ще хабите водата, а? Нека дъждът да я угаси.

И започнаха да се смеят.

Покривът на сградата бе пламнал и огънят пращеше в поройния дъжд.

Щурмоваците се смесиха с тълпата. Двама-трима носеха снимки и ги показваха на хората.

— Слушайте — извика един, като размахваше пред себе си една снимка. — Виждате ли този човек? Казва се Феликс Райнхард. Знаем, че го познавате. Той е много известен. Имаме заповед да го арестуваме за престъпления спрямо фюрера и отечеството. Ако някой го укрива и не ни го предаде, ще бъде разстрелян. Някой да го е виждал? Говорете!

Райнхард побърза да се махне. Най-близката трамвайна спирка беше през две преки. Там вече се бе събрала тълпа с чадъри. Той се насочи към нея, навел глава под проливния летен дъжд. Не можеше да се върне в къщата си, сигурно я наблюдаваха. Не можеше да рискува да вземе такси. Нуждаеше се от защитата на тълпата.

Още няколко души вървяха към спирката и той се присъедини към тях. Щом се подслони под навеса, извади вестник и се престори, че го чете. Опита се да успокои дишането си, но никога в живота си не се бе чувствал толкова уплашен.

Автобусът най-сетне се показа иззад ъгъла. Двама щурмоваци вече приближаваха към спирката. Дъждът започна да намалява. Щурмоваците спряха, огледаха улицата и тръгнаха право към него, като от време на време показваха снимката на измокрените пешеходци.

Потта се смесваше с дъжда, който капеше по лицето му. Автобусът спря и Райнхард се качи. След миг машината потегли с рев, а двамата щурмоваци стигнаха спирката и единият закрачи бързо покрай автобуса, като внимателно се взираше през стъклата. Райнхард се обърна с гръб, без да изпуска отражението му в огледалото. Усещаше как сърцето му пулсира в слепоочията. Затвори очи и пое дълбоко въздух няколко пъти; издишваше бавно, за да се успокои.

„Благодаря ти, Господи, не ме видя.“

Пропътува с автобуса седем или осем спирки, докато пътниците се разредиха, после слезе и махна на едно такси.

— Закарай ме до американското посолство — каза Райнхард. — Аз… аз съм дърводелец. Искат да им свърша някаква работа.

— Добре плащат, а? — каза шофьорът усмихнат.

— О, да, много добре — отговори Райнхард. Опитваше се да изглежда спокоен.

Но когато наближиха посолството, видя две коли, паркирани през улицата срещу сводестата му врата. Двама мъже в черни дъждобрани, с черни шапки, нахлупени над очите, говореха с моряка, охраняващ вратата. Други четирима седяха в колите — вратите им бяха отворени. Гестапо.

— Спрете тука, до магазина — каза Райнхард. — Трябва да си купя цигари.

— Добре. Да ви изчакам ли?

— Не. Ей го къде е. Малко ходене ще ми се отрази добре.

Плати на шофьора, влезе в магазина и си купи пакет цигари, после излезе и сви зад ъгъла. Забърза към една телефонна будка по средата на пресечката и застана с гръб към улицата, докато съобщаваше на оператора частния номер на американския аташе. Отново беше започнал да се поти и дишаше учестено. Устата му беше пресъхнала. Измина цяла вечност, докато секретарката отговори.

— Службата на полковник Мередит.

— Свържете ме с полковника, моля — каза Райнхард, като оглеждаше улицата в двете посоки.

— За кого да предам?

„Дали се подслушват телефоните? — чудеше се той. — Мога ли да рискувам.“

— Моля ви, това е въпрос на живот или смърт. Мога ли да говоря с полковника?

— Кажете кой сте.

Той се поколеба за момент, после каза:

— Не. Просто ми дайте полковника, за Бога! Моля ви.

Последва пауза. За един ужасен момент той си помисли, че е прекъснала връзката. После чу щракване и един благословен човешки глас.

— Полковник Мередит слуша. Кой е, моля?

— Един стар приятел, полковник. Казахте ми, че ако някога ми потрябва помощ, мога да ви позвъня…

— Познах ви по гласа. Не казвайте нищо повече — прекъсна го полковникът. — Наблизо ли сте?

— Да.

Последва пауза.

— Две-три пресечки?

— Две пресечки на изток. Улична телефонна будка.

— Помните ли мястото, където ходихме за кренвирши?

Райнхард погледна през рамо. Американският магазин за храна „Бруклински деликатеси“ се намираше точно през улицата.

— Да — каза той и сам се учуди, че шепне.

— Идете там. Веднага. Ще изпратя някой до две минути.