Уилям Дийл - 27

Опита се да извика, но излезе само едно последно клокочене. Не можеше да диша. Посегна към Ингерсол, но актьорът отстъпи назад и заби ножа нагоре, под ребрата, право в сърцето му.

Очите на Крайслер се подбелиха и той падна на пода като парцалена кукла.

Кръвта бликаше върху килима.

Ингерсол се наведе и изтри острието в сакото на Крайслер, после го прибра в ножницата. Обърна Крайслер по гръб и затъкна няколко вестника в раната, за да спре кръвотечението. Крайслер го гледаше с празни очи. Ингерсол ги затвори с ръка, после зави Крайслер с килима. Почувства невероятна възбуда, почти не можеше да диша. Отметна глава и отговори уста.

Възбудата продължи цяла минута или две, издувайки слабините му, напомпвайки слепоочията му с кръв. Той се свлече до масата, едва си поемаше дъх.

След няколко минути успя да прекоси стаята и да поръча междуградски разговор с Фирхаус в Берлин.

— Професор Фирхаус — дойде мазният отговор.

— Обажда се Сван.

— Сван?

— Да, Сван. Не ме ли чувате?

— Чувам ви.

— Трябваше сам да се погрижа за част от работата.

— Не разбирам.

— Току-що убих Фреди Крайслер. Завит е в килим в хола на къщата ми в Берген. Нямах избор.

Фирхаус млъкна за момент. Ингерсол почти чуваше как скоростите в главата на професора се превключват.

— Свършихте ли си работата там?

— Да. Всички книжа са в избата. Вярвам, че ще се справите с тези неща вместо мен.

— Разбира се.

— Знаете за вината, нали?

— Да. Сигурен съм, че Хитлер ще се зарадва на всяка бутилка. Сега слушайте внимателно. Искам да си тръгнете оттам колкото се може по-бързо. Тръгнете с колата на Крайслер. Сложете си неговото палто и шапката му. Карайте до гарата в Берген. Оставете ключовете на колата под седалката. Там ще ви чакат.

— Как ще разбера?

— Ще ви познаят. Нашият човек ще ви заговори и ще ви нарече хер Сван. За тялото ще се погрижим ние.

— Благодаря.

— Не е толкова голям проблем — каза Фирхаус. — Аз… съжалявам, че е трябвало да го направите. Имахме по-сложни планове.

— Беше неизбежно. Между другото спомняте ли си какво ми казахте за кученцата?

— За какви кученца?

— За немските овчарки.

— О, да, разбира се.

Ингерсол каза с малко гордост:

— Не мисля, че ще ми е необходимо куче, когато започна обучението.

Феликс Райнхард притича под летния дъжд от уличната спирка до двуетажната сграда — последната колония на изкуството в Берлин, ако изобщо можеше да се нарече така. Повечето от артистите и писателите бяха напуснали Германия в зората на нацисткия метеж. Той се сгуши във вестибюла на ярко боядисаната сграда. Беше нисък, сериозен мъж, започнал вече да пълнее, черната му коса и мустаците бяха чорлави и неподстригани, хлътналите му очи надничаха иззад дебели очила, а костюмът му беше смачкан. Дъждът бе рукнал неочаквано и го бе заварил без чадър, така че той заизтръсква капките от сакото си.

Райнхард се изкачи по стъпалата на втория етаж. Звънецът на вратата звънна леко, когато той влезе в светлото, приятно ателие. В голямата стая, която се осветяваше от два огромни прозореца, бяха разхвърлени недовършени скулптури. Той затвори вратата и започна да си подсвирква „Синия Дунав“.

Оскар Пробст, който надничаше през малка дупка в стената, обърса ръце в престилката си, свали я и я просна върху старата печатарска преса, която се задвижваше с крак.

Библиотеката — всъщност тайна врата към малката печатарска работилница, изскърца и се завъртя и Пробст влезе в студиото.

— Подранил си, Феликс — каза той с усмивка. Беше жизнерадостен човек, по-млад от Райнхард, хубав и гладко избръснат, с късо подстригана светла коса. На лицето му се четеше някаква оптимистична наивност, която рязко контрастираше с мрачната навъсена физиономия на по-възрастния мъж.

— Имам да направя някои промени в уводната статия — каза Райнхард и извади сгънат лист хартия от вътрешния си джоб. — Не са много.

— Не е проблем — отговори Пробст. — Педалът пак се счупи. Може и да е за добро, но се страхувам, че старата песа ще сдаде багажа. Както и да е, ще се забавя само половин час.

Всеки две седмици Пробст печаташе нелегален четирилистен вестник, наречен „Берлинска съвест“ — един от последните органи на свободното слово, останал в града. Редактор бе Феликс Райнхард. Пробст също така изработваше паспорти за политически дисиденти, които бягаха от Германия. Всъщност Пробст бе може би най-добрият фалшификатор на паспорти в страната.