Уилям Дийл - 27

— Не е възможно канцлерът на нашата страна да прибягва към хладнокръвни убийства — каза тя.

— О, той го е правил много пъти преди миналата нощ — каза старецът. — А сега чухме, че Черната лилия е следващият номер в неговия списък. Ето защо е невъзможно да се обадим на Аврам точно сега. Той е постоянно в движение. Но аз съм сигурен, че ще ми се обади до няколко дни. Да му предам ли някакво съобщение?

Тя поклати глава, после обясни защо е необходимо да отиде до Берлин.

— Преди да замина той ми каза винаги да се консултирам с вас относно връщането ми. Каза, че вие би трябвало да знаете, ако съществува някаква опасност.

— Необходимо ли е да направиш това? Да идеш в Берлин точно сега?

Тя кимна.

— Трябва да му кажа за моето решение. Той знае за Франсис, но никога не го е срещал. Също така трябва да опразня апартамента си и да видя някои познати. След няколко дни заминавам за Америка. Трябва да си взема довиждане.

— Това може да бъде направено вместо теб.

— Не, не мога да замина, без да го обясня на Аврам.

— Така ли? Напиши му писмо.

— Мислите ли, че съм в списъка на бежанците? Затова ли сте толкова загрижен за моето връщане?

Той поклати глава.

— Ни най-малко. Мисля, че щяхме да разберем, ако си в списъка. Но заради родството ти с Аврам това може да бъде опасно точно сега.

— Знам, че си мислите, че ако ме хванат, ще измъкнат информация от мен — каза Джени. — Повярвайте ми, това не е възможно. Аврам не ми е казвал нищо. Аз само помагах за разпространяването на листовки и вестници.

— Едно престъпление, което се наказва с обезглавяване, знаеше ли това? Закарват продавачите на „Берлинска съвест“ в мазето на затвора Щаделхайм и ги обезглавяват. Обезглавяват! Можеш ли да повярваш? Какво… варварство. Сърцето ме боли, когато виждам, че стават такива неща.

— Ще ми помогнете ли да се върна у дома? — каза тя настойчиво.

Той сякаш отлагаше решението.

— Трябва да признаеш, че е малко странно да помогнеш на някого да се върне в Германия — каза той накрая, почти като че ли слисан от тази мисъл.

— Чичо Ели…

Старият Ели вдигна рамене и завъртя очи.

— Понякога си мисля, че ние евреите прекалено много държим на рода.

— Аз не съм еврейка, чичо Ели. Аврам ми е половин брат. Но раснахме заедно като истински брат и сестра. Аз се възхищавам от това, което прави. Плаша се до смърт, но му се възхищавам. Най-малкото, което мога да направя, е да му обясня защо заминавам.

Той махна с ръце в знак, че се предава, и кимна.

— Извини ме за една минута — каза той, тежко се надигна и излезе от стаята. Тя седеше тихо и слушаше приглушения му глас в другата стая. Изведнъж усети, че я е страх — съвсем малко, но това беше една искра, която можеше да прерасне в ад. Тя се опита да потисне страха си, но устата й започна да пресъхва, по гръбнака й започна да се стича пот. Не се страхуваше за себе си, а за Аврам.

Старият Ели се върна с един лист хартия.

— Ще отлетиш за Лайпциг — каза той като четеше бележките. — После ще те закарат до Берлин с автомобил. Това са само два часа път, около стотина километра. Имаш ли къде да отседнеш там?

— Преместих се в нов апартамент преди да напусна. Телефонът не е на мое име. Мисля, че там ще бъде безопасно.

Старият Ели дръпна един стол пред нея, седна и се наведе напред.

— Но не за дълго — предупреди той. — Ако разберат, че си в Берлин, и наистина те търсят… Трябва да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо. Когато си готова, ще се върнеш обратно по същия път. Помни: отсега нататък не се доверявай на никого.

— Даже и на Аврам?

— На него може, разбира се. Но избягвай всеки, който не е свързан директно с Лилията. И недей да търсиш Аврам, той ще те намери.

— Разбирам.

— Има само един полет на ден оттук до Лайпциг. Той ще замине след два часа. Трябва да използваш истинското си име заради паспорта. Нямаше време да ти намерим фалшив. Всъщност те проверяват само берлинските полети за бежанци.

— Не мисля, че ще направят връзка между Аврам и мен — имаме различни фамилни имена…

— Мила Джени, ако разберат неговата самоличност, много скоро ще разберат, че си му половин сестра.

— Да се надяваме, че не знаят кой е той. Изплъзва им се вече почти година.

— Добрият късмет не е вечен — каза старият Ели. Тя се усмихна и го потупа по коляното.

— Не бъдете толкова песимистичен.

— Ха! Ние, евреите, до един сме песимисти, мила моя — каза той с усмивка. — Това е от храната. Ако си по-различен, значи, че не си ял истински еврейски кашер.