Уилям Дийл - 27

Той блъсна вратата и я отвори.

— Джени?

Никакъв отговор.

Кигън предпазливо влезе в апартамента.

— Джени?

Пак нищо.

Той мина през късото входно антре и спря на вратата на дневната. Там цареше пълна неразбория. Тапицерията на канапетата и столовете беше разпрана, подът бе целият в морска трева и дреб. Всички шкафове бяха отворени, чекмеджетата бяха издърпани и изсипани насред стаята.

— Джени!

Той препусна през малкия апартамент, провери кухнята, малката трапезария и спалнята. Разрухата беше пълна. В спалнята дюшекът беше хвърлен наполовина върху леглото и разпран. Дрехите от гардероба бяха разхвърляни навсякъде.

Апартаментът беше празен.

— Джени — извика той, макар да знаеше, че отговор няма да последва.

Кой беше претърсил апартамента? И къде беше Джени? Ако се криеше, как щеше да се свърже с него? Тя дори не знаеше, че той е в Берлин.

Изведнъж светлината изгасна. Кигън за момент се стресна, после опипом се върна във всекидневната. Чу зад себе си звук. Бавно мина през стаята, клекна с гръб към бюрото и се приготви за бой. Подът проскърца. Да, в апартамента имаше още някой. Кигън понечи да стане, но в същия миг две силни ръце го сграбчиха за врата в задушаваща хватка. Той удари назад и нагоре с лакът в слабините на нападателя си. Чу се пъшкане, а Кигън се извъртя и удари непознатия с юмрук в лицето. Отнякъде изскочи втори мъж, обви ръце около кръста му и притисна ръцете му към тялото. Появи се и трети — отпред, но Кигън го ритна в корема с крака, замахна с глава назад и смаза носа на онзи, който го държеше. Мъжът изкрещя от болка. Кигън се освободи от хватката му, обърна се и със силен ъперкът го повали на пода.

Отново го атакуваха в гръб, поне двама, и тикнаха в лицето му някаква кърпа. Хлороформът опари очите и носа му. Той се опита да задържи дъха си, но го удариха в корема и си изпусна въздуха. Притиснаха кърпата по-силно към лицето му и всичко започна да му се върти. Ръцете му загубиха силата си, краката му отмаляха. Той усещаше, че все още се бори, но светът около него започна да се смалява, после всичко изчезна.

Събуждаше се бавно, сякаш излизаше от дълбока кома. Още усещаше миризмата на хлороформ върху кожата си. Беше завързан за някакъв твърд неудобен стол, очите му също бяха вързани. Повръщаше му се и той тежко преглътна и няколко пъти пое дълбоко въздух. Чувството на гадене бавно се разсея.

— Хер Кигън, ще ти развържа ръцете и ще махна превръзката от очите ти — каза един глас. — Помни, че зад мен има човек с пистолет. Ако се опиташ да станеш от стола, той ще те убие.

Освободиха ръцете му, свалиха и превръзката и Кигън болезнено примигна срещу един блестящ прожектор.

— Господи — изпъшка той, разтри безчувствените си китки и засенчи очите си с ръка. Видя силуета на един мъж, който стоеше пред него и пушеше цигара. По-назад имаше друг силует, по-малък и с насочен към него пистолет.

— Какво искате? — попита Кигън.

— Какво правеше в апартамента на фройлайн Гулд?

— Вие от полицията ли сте?

— Да, от полицията — каза мъжът след кратка пауза. — Ти си обвинен във влизане с взлом в чуждо жилище.

Той разгледа двата силуета по-внимателно. И двамата имаха бради и дълги рошави коси и бяха облечени в работни ризи и широки панталони.

— Е, очевидно е, че някой ме е преварил — отговори Кигън остро. — И докато сме все още на тази тема, къде е госпожица Гулд?

— Аз задавам въпросите.

— Може би трябва да се допиташ до нея преди да продължиш?

— Може би ти ще ни кажеш къде е тя?

Тръпка на боязън премина през Кигън. Беше ли това някакъв вид уловка? Ако те бяха от Гестапо, къде беше Джени и какво правеха те в нейния апартамент? И къде беше той и защо го подлагаха на строг разпит?

Нещо не беше наред.

— Ти пристигна на Темпелхоф тази вечер с частния си самолет, Кигън. И направо премина през митницата.

— Ей?

— Никаква митническа проверка?

— Нямах никакъв багаж. Освен това аз идвам и си тръгвам от Берлин много често. Всички на летището ме познават.

— Не се ли сещаш, че си проследен дотук?

— В никакъв случай. Някой започна да ме следи, но аз се отървах. — Той спря и се усмихна. — Разбира се. Това бяхте вие, момчета. Вие бяхте тези, от които се отървах. И след като ви се изплъзнах, вие все пак се появявате в това жилище, значи сте знаели къде живее тя. По дяволите, вие ме преследвате. Защо?

— Аз ще задавам въпросите, ти просто продължавай да говориш.

— Окей. Искаш ли да ти кажа какво не мисля? — каза Кигън.