Уилям Дийл - 27

— А Джени?

— Също Адлер. Той е направил Kettenglied — връзката. Но тогава ние не го знаехме.

— Господи, защо не ми е казала? Може би щях… Гласът му заглъхна. Осъзна, че положението е ужасно.

— Тя ни криеше — каза Вебер. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Трябваше да се досетя. Тя беше толкова потайна за новия си апартамент. Не искаше никой да знае адреса й или телефонния й номер.

Вебер не каза нищо. Просто го гледаше.

— Премести се, защото получи по пощата един от нашите памфлети — каза Волфсон. — Разбра, че това е номер: ние никога не бихме й изпратили нищо по пощата.

— Не разбирам — каза Кигън.

— Провокация на Гестапо — обясни Волфсон. — Германците са задължени да докладват за всичко, което има подривен характер. Така че онези изпращат един от нашите памфлети на определена улица и ако хората не докладват, че са го получили, ги обвиняват в подривна дейност.

— И тя се премести? Волфсон кимна и поясни:

— И единственият начин Гестапо да открие адреса й е да следи тебе или мен — или да открие телефонния й номер, който не е на нейно име.

Кигън го гледаше мълчаливо и мислеше. Та той дори не бе дал телефонния й номер на Бърт или Вайл. Не можеше да е виновен той.

— Ти и аз бяхме единствените, които знаеха къде е тя, Кигън.

— Казах ти вече, не съм казал на никого.

— Телефонира ли й от хотела си? — попита Волфсон.

— Какво, по дяволите… — Той спря. Беше ли възможно да подслушват телефона му в Париж, да са открили номера й и да са я проследили? Господи, беше ли той отговорен за това?

— Позвъни ли й? — повтори въпроса си Волфсон.

— Опитах се. Никой не отговори.

— Нацистите са из цял Париж. А телефонистките по хотелите не са неподкупни. Всичко, което им е било необходимо, е телефонният й номер. И са научили адреса.

— Господи! — Кигън закрачи из стаята и запали нова цигара от предишната.

— Тя се е свързала с Лилията в Париж. Те са я прехвърлили със самолет до Лайпциг и после са я докарали с кола до Берлин — каза Волфсон. — Така че Фирхаус е загубил дирите й. Той е бил отчаян.

На Кигън всичко започна да му се изяснява.

— И е накарал Конрад да ми се обади, като е знаел, че аз ще й позвъня. Стария ми приятел Конрад. Трябваше да заподозра, че се готви нещо лошо, когато ми позвъни. Конрад се огъва по вятъра, винаги ми го е казвал. А фон Майстер е чакал в централата да налапам въдицата. — Той поклати глава. — Съжалявам, наистина съжалявам. Но какво общо има Джени с всичко това?

— Нищо, наистина. Сигурен съм, че Фирхаус мисли, че тя може да ме предаде, но тя не може. Тя дори не знае за това място. Тя доставяше „Берлинската съвест“, разпространяваше някои листовки, това е всичко. Но те мислят, че тя знае къде се намирам. Понеже търсят мен. Мен, Гебхарт и Йоахим. Ние сме водачите на Черната лилия.

— Как се замесихте в това?

— Вестникът беше започнат от нашите преподаватели в университета. Щернфелд, Райнхард и Ели Лохман. Чичо Ели е в Париж със сина си и точно той уреди Джени да се върне тук.

— И вие, момчета, поехте знамето, а?

— Да, предполагам, че може да се каже и така. Но сега Черната лилия е много важна. Толкова важна, че Хитлер е обявил награда за главите ни и Черната лилия е главната цел на СС.

В някаква съседна стая звънна телефон. Йоахим стана и отиде да се обади.

— И трима студенти с един пистолет разиграват цялото Гестапо? — попита Кигън невярващо.

— Вече не само трима студенти — каза Волфсон. — Има повече от двеста души като нас в мрежата. Имаме връзки в Швейцария, Франция, Англия, дори в Египет и Америка. Е, досега имахме късмет. Но някои от нашите хора… нямаха късмет. Знаеш какво става когато ни хванат, нали?

— Мога да си представя.

— Не мисля, че можеш — каза Волфсон. — Закарват ни в затвора Щаделхайм и ни измъчват. И после ни обезглавяват.

— Какво?!

— Да, Кигън. Решат ни главите. На нас, студентите. Вебер се върна и извика Волфсон на вратата. Казаха си нещо шепнешком после влязоха и застанаха пред Кигън. Волфсон изглеждаше сломен. Вените около челюстта му се бяха втвърдили в сини бразди.

— Гестапо е арестувало Джени — каза той прегракнало. — Вече пет часа е в Щаделхайм. Не съм сигурен, че още е жива.

Кигън пребледня като мъртвец.

— Все пак трябва да погледнеш нещата в очите, Кигън. Те ще бъдат безмилостни с нея — каза Вебер. — Ще приемат, че тя знае повече, отколкото казва.

— И ние просто си седим тук и оставяме това да се случи? — каза Кигън. — И не предприемаме нищо?