Уилям Дийл - 27

— Нищо не можем да направим в този момент — каза Волфсон.

— Трябва да я измъкнем! — викна Кигън. — Да дадем гаранция, да намерим адвокати! Ще се обадя в посолството, може би те могат да помогнат.

Но, по дяволите, какво можеше да направи посолството! И защо ще му помагат? Чак сега разбра как се е чувствал Уоли вечерта, когато се беше опитал да измъкне Райнхард. Имаше обаче голяма разлика. Гестапо вече бяха хванали Джени.

— Това няма да помогне — каза Волфсон.

— Не можем ли да я освободим под гаранция? — молеше се Кигън. — Ще я заведа в Ню Йорк, никъде няма да бъде на по-безопасно място.

Гебхарт изведнъж проговори за първи път тази вечер. Гласът му трепереше от едва сдържан гняв.

— По дяволите, човече — каза той, — набий си го в главата. Вече е прекалено късно!

— Няма такова нещо като гаранция — каза Вебер. — Няма да има процес.

Шокът започна да отминава и Кигън бавно започна да осъзнава колко отчаяно е положението й. „Всъщност те казват, че тя е обречена“ — помисли си той.

— Не! — Той поклати глава. — Недейте казва това. „Мила Джени — мислеше си той, — това ли получи за любовта си към мен?“ Защо се случи това? Беше ли някаква жестока шега? Луди мисли започнаха да препускат в ума му. „Господи, може никога да не я видя отново! Аз дори не мога да й кажа сбогом! Господи! Какво става тук?“

— Какво става тук?! — извика той и сви юмруци. Сълзи напираха в очите му и той се опитваше да се пребори с тях. — Това е невъзможно, невъзможно! Трябва да има някой, когото можем да подкупим, някой, когото да из-нудим, да заплашим…

Те го гледаха с тъга, но без съжаление.

— Сега знаеш какво е да си като нас, ден след ден — каза Гебхарт горчиво. — Всеки ден отнема по някого. Приятели, любими, деца. Понякога цели семейства просто изчезват направо от улицата.

— Чуй, Кигън, ние разбираме чувствата ти — тихо каза Волфсон. — Моята омраза и гняв ме изпиха. Аз исках да бъда зоолог, да работя с животни. Погледни ме. Крия се непрекъснато. Помагам на един от може би петдесет или сто, които са в списъка. Раздавам памфлети из града на хора, които дори не ги е грижа.

— Тогава защо го правиш?

— Не можем просто да жертваме живота си, без да правим нищо — каза Вебер.

— Искам да убия Фирхаус — изтърси Кигън. — Искам да убия това копеле бавно. Искам да се моли… не, да проси… да проси милост. Искам да го обеся с краката нагоре и да полея с мед нещастната му гърбица и да пусна един плъх да го изяде чак до жалкото му черно сърце.

Той удари с юмрук по стената и после изтощен седна на ръба на леглото.

— Съжалявам, Кигън — каза Волфсон. — Но ние също я обичаме. Тя ми е сестра, не само половин сестра, а сестра в сърцето ми, разбираш ли? Вернер я обичаше от дете, заедно пораснаха, на една и съща улица. Йоахим ходеше на училище с тях, чак до колежа. Споделяме страданието ти. Разбираме как се чувстваш. Но няма нищо… което да можем да направим.

Кигън наистина разбираше страшната безизходност на трагедията. Джени беше просто една от стотиците, хилядите изчезнали в тези лагери. И тези хора ставаха неподатливи на болката поради чудовищността и безсмислието на живота, който живееха.

— Аз не мога да приема всичко това — каза Кигън и буйно закрачи из стаята. — Не мога да съжалявам хилядите хора, мога да съжалявам само нея, това е цялата ми трагедия точно сега. Точно сега мразя целия свят. Мразя и вас за това, че ми казвате, че всичко е безнадеждно.

— Мисля, че е дошло време да се отървем от всички Judenopferer, да ги научим, че трябва да спрат да предават братятя и сестрите си — каза Вебер.

Волфсон изтръска пепелта от цигарата си и вдигна рамене.

— И да станем същите като тях?

— Защо не? — каза Кигън. — За първи път разбирам значението… истинското значение… на „око за око“.

— Слушайте ме — каза Волфсон. — Моля ви, това е важно. Това, което правим, е едно много деликатно, много крехко нещо. Много опасно нещо. Дори един човешки живот да се спаси е важно, много по-важно от убийството.

— Но не нейният, нали?

Гебхарт стоеше до него със замъглени очи и също със стиснати юмруци.

— Не можеш ли да го проумееш, ирландецо? Хване ли те гестапо, всичко е свършено. Няма значение кой е, дори собствената ти майка или баща, всичко е свършено. Ние не сме армия, ние сме студенти и преподаватели, деца и старци без опит. Не можем да се мерим със СС и гестапо. Ние трябва да помогнем на тези, които още не са хванати.

— Разбираме как се чувстваш — каза Волфсон. — Моля те, разбери, нашето разочарование е също така мъчително.