Уилям Дийл - 27

Минутите се влачеха бавно. Зората се прокрадна между пердетата и хвърли върху килима червено петно. Той наблюдаваше как лъчът светлина става по-дълъг и по-широк и бавно осветява стаята.

Телефонът представляваше мълчалива заплаха. Той го погледна, посегна към него, после си отдръпна ръката. Премисли, посегна пак и поръча да му донесат кафе и кифли. Когато на вратата се почука, той отвори, като очакваше пиколото. Там обаче стоеше Бърг Радмън.

— Може ли да вляза? — тихо каза той.

Страхът обхвана Кигън отново — още по-ужасен страх, защото Бърт Радмън никога преди не беше искал позволение да влезе. В неговия стил беше да нахлуе с размахани ръце.

— Не знаех, че гестаповците са прибрали Джени.

— И аз го разбрах късно снощи. Позвъних в бюрото и ти оставих съобщение.

— Господи, Ки, съжалявам.

— Не знам какво да правя. Никога не съм се чувствал… така безпомощен.

— Изглеждаш ужасно. Спал ли си? Кигън поклати глава.

— Не можах да заспя. Ти какво разбра? Със сигурност, искам да кажа?

— Била е арестувана в два часа вчера следобед…

— По дяволите, защо тръгнах да се обаждам! — възкликна измъчено Кигън.

— Да се обаждаш? Къде?

Кигън започна да обикаля стаята. Говореше тихо, сякаш на себе си, сякаш Радмън изобщо го нямаше и той се… обръщаше към някакъв въображаем събеседник и изреждаше действията, довели до залавянето на Джени.

Радмън го спря и го погледна насмешливо.

— Откъде знаеш всичко това?

— Някои неща са предположения, но повечето са факти. Знам го, можеш да ми вярваш.

— Какво друго знаеш?

— Че вероятно са я измъчвали. Сега вече може да е мъртва. Нали така правят.

Радмън го хвана здраво за ръката.

— Тя не е мъртва, Франсис.

— Сигурен ли си? Откъде знаеш? — бързо каза Кигън.

— Получих информация. Преместили са я към пет часа тази сутрин.

— Преместили? Къде?

— Карат я в Дахау, Ки.

За момент Кигън не проговори. Не беше изненадан. Самата новина не беше неочаквана. Смая го това, че най-лошите му страхове са се сбъднали.

Дахау!

— Не! — изграчи той.

— Взели са четирима. Арестувани за…

— Не! — изкрещя Кигън и стисна юмруци.

— Слушай… слушай ме, Франсис, нищо не можеш да направиш точно сега. Но поне знаем, че е жива. Тя е политически затворник. Ако я бяха съдили, щяха да я осъдят за държавна измяна. Но няма да има съдебен процес. Засега нея просто я няма, Ки. Може би когато…

— По дяволите, всички ми повтаряте едно и също. Само това чувам: „Нищо“. Писна ми да слушам тази дума.

— Ки…

— Ще отида в посолството, ще се обадя на президента…

— Ки…

— По дяволите всичко, ние ще се оженим! Тя ще стане американски гражданин. Господи, тя не е направила нищо. Нейният брат…

— Ки!

Кигън спря. Беше плувнал в пот, ръцете му трепереха.

— Чуй, човече — каза Бърт. — Ако можех да щурмувам това място сам и да ти я докарам, щях да го направя. И ако не беше най-добрият ми приятел, нямаше да ти говоря така…

— Тогава недей — отряза го Кигън. — Слушай. Не приемам нищо. Аз… не мога… да се откажа… от това!

— Трябва да го направиш! — отговори Бърт. Почти викаше. — Нямаш друг избор!

— Казваш ми това и продължаваш да твърдиш, че си най-добрият ми приятел…

— Господи, опитвам се да бъда искрен с теб…

— Глупости! Глупости!

— Слушай, нали точно ти казваше, че това не било твоя работа, помниш ли? — рязко каза Радмън. — Че това не било твоята страна, че всичко щяло да отшуми. Казваше ми, че съм истеричен. Истеричен? Я се виж.

— По дяволите, какво очакваш да правя? Да танцувам из стаята?

Пиколото най-сетне им донесе кафето и Радмън наля две чаши и седна на дивана.

— Всеки ден стотици, може би хиляди хора биват отвличани по този начин — каза той. — Изчезват от домовете си, от улиците, магазините, от училищата, за Бога, и семействата им не могат да ги видят никога.

— Аз не съм един от тях. Аз съм американски гражданин…

— Това е несъществено, приятелю — прекъсна го Радмън. — Набий си го в главата. Всичките ти пари, цялото ти влияние не значат нищо тук. Ти си един от тях, Ки. Същата болка, същият гняв, същото… всичко. В тази история ти си просто един от тълпата. И безбройните други гласове заглушават твоя.

— Тогава да им покажем какво става. Напиши една статия за Дахау, за всичките…

— По дяволите, не разбираш ли? Никой не иска да чуе за това. Написах една статия за Дахау за „Хералд Трибюн“ преди три месеца. Натикаха я чак на трийсета страница на нюйоркското издание.