Уилям Дийл - 27

Кигън стоеше в ръце в джобовете и чакаше телефона да позвъни.

— Не се обръщай, ирландецо — каза един глас зад него. — Слушай сега. Разбрахме, че Фирхаус ще те арестува за шпионаж.

— Знам. Дойдоха в хотела.

— В опасност си. Иди от задната страна на въртележката. Там има барака. Влез вътре.

— Научихте ли нещо за Дже…

— Beeilen! Бързай!

Една млада двойка мина наблизо и спря до Кигън. Стояха прегърнати, без да обръщат внимание на дъжда, и хвърляха фъстъци на маймуните. „За нищо не ги е грижа — помисли Кигън. — Пред два дена това можеше да сме ние.“ Той почака, докато си тръгнат. Когато се обърна, зад него нямаше никого. Тръгна покрай въртележката, намери бараката и влезе. Помещението бе малко, само с една работна маса и стол. От тавана висеше гола крушка. Навсякъде имаше паяжини.

Вернер Гебхарт го чакаше. Студените му очи го преценяваха, после той извади един клин, вълнена шапка, спортна риза, спортен пуловер без ръкави и тежки обувки от една раница и ги сложи на масата. Извади и една руса перука и очила.

— Облечи die Verkleidung — каза Гебхарт смесвайки грубо английския и немския. — Beeilung?!

— Май наистина сте подготвени за спешни случаи, а? — каза Кигън и бързо започна да се преоблича.

— Очаквахме това — студено каза Гебхарт. — Каквото и да са научили от Джени, те ще мислят, че ти може да ни… как се казва…?

— Да ви сътруднича?

— Да. Трябваше да изчезнеш още снощи.

— Закарали са Джени в Дахау — каза Кигън.

— Да, чухме. Heute Morgen. Das Ungluck.

— Лош късмет? Само това ли ще кажеш?

— Ще се промениш, Кигън — твърдо каза Гебхарт. — Ще говорим за това по-късно. Да, това е всичко, което ще кажа.

— Ти не ме харесваш, нали, Вернер?

— Не те харесвам.

— Защо? — настоя Кигън.

— Защото се правиш на герой, защото си дързък и самонадеян, ирландецо.

— Окей — каза Кигън. — Ако ме хванат, и ти ще загазиш, така че защо не ми кажеш къде да отида и ще отида самичък.

— Horen sie mal! — каза Гебхарт с нисък, сърдит глас. — Аз не правя това, за да ти помогна, а за да помогна на нас. Защото ти си бреме за нас. Не се прави на глупак, няма да издържиш и десет минути без нас. Ти си… gefahrlich… опасен… и се правиш на герой, и ще умреш, и много от нас ще умрат с теб.

— Никой няма да умре.

— Виждаш ли? Самонадеян си. Стотици хора умират всеки ден.

— Опитвах се да се обадя на Фирхаус цяла нощ — каза Кигън, за да смени темата. — Той изобщо не се обади, вместо това изпрати гестапо.

— Той е много хитър.

— Хитър?

— Да. И е в тази игра от години — каза Гебхарт. — Ти не си му достоен противник, ирландецо, няма значение какво си мислиш. Това не е било добра идея. — Той събра дрехите, които Кигън бе свалил. — Откъде взе палтото и шапката?

— От гестапо. — Кигън извади люгера от джоба на палтото и му го подаде. — На, може да ти потрябва.

— Какво си направил?

— Трябваше да се отърва от двама агенти — каза Кигън, докато обуваше панталоните. — Не ги убих, само ги позамаях. Освен това им откраднах колата и я оставих някъде в центъра.

— Така… сега те търсят из целия град — каза Гебхарт, надяна перуката върху главата на Кигън, пъхна краищата на черната му коса под нея, приглади я надолу върху ушите и тила му. После му даде карта за, самоличност, която удостоверяваше, че е пощенски работник. Хитро. Нацистите избягваха да обиждат бюрократите.

— Ако ни спрат, аз говоря. Отиваме в Алпите на почивка.

— Окей.

— Сега шапката и как му казвате… die Brille.

— Очилата.

— Да. Стъклата се без диоптри.

— Е, как изглеждам сега? — попита Кигън.

— Просто запомни: ние знаем какво правим. Прави каквото ти казвам и не спори. И го прави бързо. Verstehen Sie?

— Да — кимна Кигън, — съвсем ясно ми е.

Излязоха от бараката, минаха покрай езерото до паркинга, качиха се в един син опел и потеглиха. Скоро центърът остана далече зад тях. Магазините и административните здания отстъпиха на жилищни сгради — и по-нови, и стари, готически, с големи сводести прозорци и яки дъбови врати. Скоро стигнаха до дълъг сив блок. Гебхарт сви зад него, спря пред един от многобройните гаражи и натисна клаксона. След малко вратата се отвори и той вкара колата в гаража. Вратата се затвори зад тях. Гебхарт изчака малко, после запали фаровете и кимна към една врата, която водеше в къщата.

— Мини оттам — каза той. — Viel Gluck. Аз няма да те видя отново.

Стиснаха си ръцете.

— Благодаря, Вернер. Viel Gluck и на теб.

Кигън влезе в къщата, качи се по едно късо стълбище и през една малка кухня влезе в дневната. Волфсон беше сам и седеше върху един голям вързоп. Нямаше никакви мебели, само една-единствена подова лампа с абажур. До нея имаше пълен с фасове пепелник.