Уилям Дийл - 27

Кигън се събуди от настойчиво звънене на вратата. Полузаспал той инстинктивно посегна да докосне Джени, но тя вече бе станала. Докато обличаше халата си, той забеляза часа: 9.45. Щяха да изпуснат самолета!

— Джени? — извика той.

После видя бележката на тоалетната масичка. Грабна я и я прочете, докато вървеше през дневната към вратата.

„Мили Ки,

Ти спеше като дете, а аз мразя да си взимам довиждане. Ще взема такси до аерогарата. Ще ти позвъня довечера. Пет дни, мили мой, и след това ще бъдем заедно завинаги.

Обичам те с цялото си сърце.

Благодаря ти, че промени живота ми.

Кигън отвори вратата и Бърт Радмън, както винаги, нахлу, без да го канят. Размахваше сутрешния вестник и дърдореше. Кигън никога не го беше виждал толкова възбуден.

— Къде беше? Защо е изключен телефонът? Цяла нощ ти звъня! — дърдореше Радмън.

Кигън сънено го погледна, после пак зачете бележката.

— Къде е Джени? — попита Радмън.

— Вече е заминала — каза Кигън и му подаде листчето.

— Заминала? Закъде? — възкликна Радмън, докато четеше бележката.

— За Берлин.

— И ти я пусна да замине?

— Да я пусна? Та аз не я притежавам. Освен това ще я взема в четвъртък и ще заминем за Лондон. Какво толкова е станало?

— Ти не знаеш какво става?

— Къде?

— В Германия! Къде мислиш, на Марс ли? По дяволите, Ки, нацистите са обезумели!

Той подаде на Кигън едно копие от сутрешното издание на „Paris Gazette“ с неговата статия, препечатана от „Таймс“.

— Господи! — каза Кигън, когато прочете коментара на Радмън, и погледна приятеля си с възхищение. Възхищение, премесено със страх.

— Връщам се в Берлин със следобедния самолет за продължение.

— Отиваш в Берлин след като си написал това? Те ще те убият, глупак такъв!

— Все ти обяснявам…

— Знам, знам, че те няма да се забъркат с американската преса. Но ще ти кажа нещо: щом са ликвидирали три хиляди души за една нощ, твоят пропуск като журналист не значи нищо. Ти се тревожиш за Джени, а може би си номер едно в техния списък.

— Много ласкателно.

— Не, това просто си е много вярно. Слушай, мили човече, не обичам погребенията, окей? Особено когато най-добрият ми приятел е почетният клиент.

— Аз мога да се погрижа за себе си. Но ти трябва да измъкнеш Джени оттам, по дяволите.

Донесоха им кафе. Кигън попълни чека и наля две чаши. Радмън седна тежко на дивана, отпи голяма глътка и въздъхна.

— Ще вземеш самолета в четири часа ли? — попита Кигън.

— Да, в четири и десет.

Кигън замислено отпи от кафето си. Внезапно силен страх прониза гърдите му. Дали Джени наистина бе в опасност? Тя не се бъркаше в политиката. Но пък цялата страна, изглежда, беше полудяла. Може би Бърт беше прав. Може би щеше да е по-добре да измъкне Джени оттам.

Той рязко хвана телефона и заяви:

— Ще се опитам да открия самолета си. Може да отидем и двамата.

Няколко минути преди обяд телефонът извъня.

— Франсис? — каза един добре познат глас. — Тук е Конрад.

— Конрад! В Париж ли си?

— Не, в Берлин съм.

— Там всички ли са полудели?

— Само ако четеш вестниците. Франсис, обаждам ти се, понеже Дженифър се намира в голяма опасност.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух от някои източници, че Гестапо възнамерява да я арестува, ако се завърне в Берлин.

— Откъде си чул това?

— Не мога да ти кажа, но повярвай ми, от сигурно място. Поемам голям риск дори че ти се обаждам, но се чувствам малко участник във вашия роман. Трябва да бъдеш много внимателен.

— Но защо Джени? Тя не е…

Той спря като си спомни категоричните й инструкции. „Не давай адреса ми и телефонния ми номер на никого.“ И тя се беше преместила точно преди да дойде в Париж. Може би наистина беше замесена в нещо.

— Тя сега е там, Конрад — каза Кигън и провери колко е часът. — Трябва да си пристигне вкъщи сега.

— Къде живее? Аз ще я предупредя.

Можеше ли да каже на Конрад? Той беше поел голям риск като му се обаждаше. И беше приятел. Но все пак тя му беше казала да не дава информация на никого.

— Не се безпокой, Конрад, аз ще й позвъня. Сигурен съм, че ще намери убежище някъде, докато дойда и я прибера.

— Моля те, забрави, че съм ти се обаждал, нали разбираш?

— Какво обаждане? Слушай, Конрад, благодаря ти. Дължа ти голяма услуга.

— Нищо не ми дължиш. Това е най-малкото, което мога да направя.

Конрад Вайл затвори телефона и се смъкна на стола си. Висок, винаги елегантен, сега той приличаше на спукан балон. Срещу него седеше Фирхаус, опрял брада на дръжката на бастуна си. И се усмихваше.