Уилям Дийл - 27

— Ето, видя ли колко е лесно, Конрад? — каза Фирхаус. — Какво си направил? Нищо. Предупредил си един приятел. Направил си му услуга. И заради този великодушен жест фюрерът ще позволи на твоя клуб да продължи да представя своето… извратено представление всяка нощ — без никакво безпокойство.

През следващите години Кигън щеше често да разсъждава върху малките неща, които променят живота ни завинаги. Внезапни решения. Прибързани действия. Нещо толкова просто като телефонно обаждане. В този ден Кигън веднага позвъни в централата и даде телефонния номер на Джени в Берлин. Той звъня десетки пъти, а Кигън мълчаливо я подканяше да вдигне. Но никой не отговаряше.

Страхът му започна да се увеличава.

Дали да не позвъни на Конрад и да го помоли за помощ? Отново си погледна часовника. След два часа самолетът щеше да бъде тук. Към четири часа щеше да бъде на вратата й. Към пет щяха да бъдат на път обратно към Париж.

В централата телефонистката, която беше приела поръчката на Кигън, свали слушалките си и подаде телефонния номер на високия бизнесмен с немски акцент.

Фон Майстер се усмихна мило и й връчи банкнота от двеста франка. По-малко от петдесет долара. Дори в Париж животът беше евтин.

На аерогара Темпелхоф Кигън бързо премина през митницата. Нямаше багаж, а и някои от митничарите го познаваха от честите му пътувания до и от Берлин. Радмън обаче нямаше такъв късмет — претърсиха двата му куфара много внимателно, а един агент от Гестапо стоеше наблизо и наблюдаваше всяко движение. После вкараха журналиста зад стъклената преграда за някакви досадни справки.

Беше пет часът следобед и Кигън нямаше търпение да отиде до апартамента на Джени. Крачеше нервно в голямата чакалня и наблюдаваше през стъклото как Радмън спори с митничарите. Агентът от Гестапо се беше облегнал на вратата с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на панталона и нахлупена ниско на челото филцова шапка. Агентите биеха на очи, но такава беше играта. Самото присъствие на секретната полиция беше заплаха. Беше ясно, че те знаят кой е Радмън и нарочно го дразнят.

Кигън се опита да се обади в апартамента на Джени от една телефонна кабина, но пак никой не отговаряше.

Къде беше тя?

Стомахът му се сви от притеснение. Той изпрати бележка на Радмън, че или ще му позвъни, или ще го види в хотела му преди да се върне в Париж.

Още щом таксито излезе от паркинга на аерогарата, Кигън разбра, че го следят. Един светлосин опел се отдели от тротоара на разстояние две коли зад таксито и подкара зад тях по магистралата към града. Когато стигнаха центъра, Кигън нареди на шофьора да направи няколко внезапни завоя и залъкатуши безцелно през града. Опе-лът бе хванат от един светофар и изостана с три пресечки.

— Завий насам — нареди Кигън и щом таксито зави, пъхна на шофьора цяла шепа марки, изскочи навън, скри се в един вход и загледа как опелът зави на ъгъла и ускори след таксито.

Качи се на още две таксита, после тръгна пеша и обикаляше улиците, влизаше в магазините, докато се убеди, че се е отървал от преследвачите си. Накрая стигна до триетажната сграда, където живееше Джени, и постоя още няколко минути на отсрещния тротоар, за да е съвсем сигурен, че се е отървал от опашката си.

Къщата беше стара, каменна, в готически стил и излъчваше чара на Стария свят. Водоливници с фантастични форми се спотайваха заплашително в ъглите на покрива, прозорците на стълбите бяха с цветни стъкла. Широкото стълбище се виеше през средата на сградата и високият му таван допринасяше за мрачния интериор. Докато Кигън се изкачи на третия етаж, отвсякъде щракаха ключалки, чуваше се скърцане на дъски и той усещаше как нечии очи го оглеждат в полумрака на всяка площадка. Стигна последния етаж, бързо се обърна и погледна надолу по стълбището. Чу две-три врати да се затварят, но не видя нищо.

Апартамент 32А беше първата врата в коридора на последната площадка. Той чу скърцане на площадката долу, пак се обърна и видя една жена да го гледа. Тя веднага затвори.

Страхът му се усили.

Първото нещо, което забеляза, беше, че крушката в коридора е изгоряла. Дългият коридор беше покрит с тъмни сенки, освен един тънък сноп цветна светлина, която проникваше през вихрушката прах от единствения прозорец с цветни стъкла в дъното.

Ключалката на апартамента на Джени беше разбита, летвите на касата бяха сцепени, а вратата отзяваше. Устата му пресъхна, внезапна тръпка прониза гърдите му.