Уилям Дийл - 27

— Чичо Ели — каза тя. — Донесох му едно цвете, едно рядко цвете.

Усмивката му стана по-предпазлива.

— О? Може би орхидея?

— Една лилия.

— Лилиите не са толкова редки.

— Тази е черна.

Той кимна. Все още я гледаше внимателно.

— Така е. И кой да кажа, че иска посещение?

— Джени Гулд. Аз съм сестра на Аврам. Очите му блеснаха.

— Ах, да — каза той топло. — Оттук.

Поведе я покрай парната машина в една тъмна стая между куп закачалки, отрупани с току-що изгладени дрехи, към някакво стълбище в дъното на магазина.

— Аз съм Юлиус Лохман — каза той, докато се качваха на втория етаж. — Чичо Ели е мой баща.

— Благодаря, че ми помогнахте, Юлиус.

— За мен е чест и удоволствие. Срещнах Аврам преди няколко месеца, когато беше тук. Много смел човек.

— Ще се радва да чуе мнението ви.

— Ами кажете му го.

Те стигнаха до малко антре и Юлиус леко почука на една врата, после я отвори и въведе Джени в малка, невероятно разхвърляна дневна. Един възрастен мъж седеше на едно бюро със сгъваем капак и пишеше нещо. Всяка преграда на бюрото беше натъпкана с листа и пликове за писма. Една малка масичка до него също беше затрупана с книги, листа и папки. Дори имаше папки натрупани на канапето и креслата, които заемаха едната срана на стаята. В рязък контраст с безпорядъка, самата стая беше светла и жизнерадостна, осветена отгоре от един тавански прозорец.

Старецът беше слаб, почти немощен. Бялата му коса се подаваше на кичури изпод черната еврейска шапка. Кожата му беше почти прозрачна като пергамент, както често става на стари години, а около раменете му беше преметнат дебел шал, въпреки че в стаята беше доста топло. Той вдигна поглед и изгледа влезлите над очилата си.

— Имаш гост. Това е Джени Гулд. Сестра на Аврам Волфсон.

— Половин сестра — каза тя.

Той стана с усилие, пое ръката й и каза с кротка усмивка:

— Добре, добре. Какъв приятен начин да започнем деня. — Целуна й ръка, после махна към дивана. — Юлиус, направи място, моля те.

Юлиус натрупа няколко купчини от разпилените документи на пода и двамата седнаха на дивана.

— Трябваше да напусна Германия много внезапно — каза старият Ели като посочи стаята. — Това е цялото ми имущество. Подреждам тези неща цяла година и все още съм на първата папка.

— Трябва да сляза в магазина — каза Юлиус и излезе.

— Значи вие сте германец? — попита Джени.

— Да — тъжно каза старият Ели. — Преподавах в университета заедно с Райнхард и Щернфелд. Аз се измъкнах. — Той спря за момент, после добави: — За съжаление те нямаха такъв късмет.

— Да, знам. Аз също съжалявам.

Той я разгледа с благите си очи, помъдрели от годините и изхабени от времето.

— Изглеждаш сякаш… изненадана — каза старият Ели. Тя се разсмя.

— Съжалявам, поради някаква причина очаквах да сте по-млад.

— О? Хитруването е игра за по-млади хора, така ли?

— Предполагам, че точно така си мислех. Смешен предразсъдък.

— Повечето предразсъдъци са смешни — каза той и вдигна рамене. — Както и да е, мила моя, необходима е стара глава да държи младите ръце стабилно. Освен това, кой ще помисли, че на седемдесет и девет годишна възраст ще стана ръководител на незаконния трафик на една подмолна организация? Намирам го за доста освежаващо. И така, какво можем да направим за теб?

— Трябва да говоря с Аврам. Той се намръщи съжалително.

— Много трудно, мила моя. Всъщност дори невъзможно в този момент. Чу ли какво се е случило? Точно сега нещата не са нормални. Казват, че около три хиляди от Sturmabteilung и още много други били убити през последните две нощи.

— Току-що прочетох вестника. Господи, какво се е случило?

— По същество това означава, че властта на Хитлер сега е абсолютна.

— Как могат хората да понасят това?

— Хората? — каза старият Ели с дълбока тъга. — Те не му обръщат внимание, мила моля. Те гледат на другата страна. Тяхното отношение е просто: не могат да направят нищо срещу това, така че се опитват да повярват, че то не се е случило. Ето защо работата на Аврам е много важна. Той буквално се е превърнал в гласа на германската съвест. Той продължава да им напомня, че това, което става, е морално несъвместимо. Не просто легално несправедливо, но и морално несправедливо.

Той се облегна и погледна към слънчевата светлина на яркото лятно утро.

— Знаеш ли, той е мой студент — каза старият Ели доста тъжно. — Аз много се гордея с това. Да си бил възпитател на един различен интелект е чудесно постижение.