Уилям Дийл - Хулигани

— А Нанс използва деветмилиметров Люгер, нали? — запита Стик.

— Нанс не е застрелял Хари Рейнс.

— Откъде знаеш това? — изгледа ме с изненада той.

— Инстинкт — казах аз. — Всъщност, логиката ми го подсказва. Първо на първо, той не е убиец от близки разстояния. Обича да работи отдалеч. Второ, той планира всичко. Не би очистил набелязаната си цел в мъгла с двама свидетели само на двайсетина ярда от него. Нанс е професионалист. До този момент е допуснал само две грешки, за които ми е известно.

— И кои са те?

— Два пъти ме изтърва — казах аз.

Дъч и закуската ни пристигнаха едновременно на масата. Беше дошъл да ни каже, че Хари Рейнс починал.

— Преди четиридесет и пет минути — произнесе едрият мъж, потъвайки в сепарето до мен. — Цяла нощ не съм мигнал. Всичко е много тъжно. Доу Рейнс е пълна развалина, а Стоуни Титан псува всички с изключение на президента. Дънлийви най-сетне се зае вече с подготовката за погребението.

Слушах ги, но думите минавах покрай съзнанието ми. Мислех си за Доу и за дяволите, които се бяха показали от нея в болницата, демони, които можеха да превърнат разума й в истински ад ако не им бъдеше попречено, и то по най-бързия начин. Беше много странен начинът, по който приемаха върху себе си вината за смъртта любовниците и семействата. И ДиДи и Доу бяха загубили в един и същи ден най-любимите си същества, и двете обвиняваха себе си за смъртта им. Още се чудех дали Доу знае за смъртта на Тони Лукатис или дава пет пари. Сега беше изправена пред далеч по-драматични събития.

— Шефа знае ли вече? — запитах накрая аз.

— Не знам, това вероятно е грижа на мистър Стоуни — заяви Дъч. Смъртта на хари Рейнс не изглеждаше да е повлияла особено на апетита му. Той си поръча закуска, от която в продължение на седмица бих имал смущения с храносмилането.

— Направо не мога да го повярвам — каза Дъч. — Двамата със Сам Дънлийви разговаряхме за всичко това точно когато това се е случило.

— По кое време ти се обади? — запитах го аз.

— Аз му позвъних — каза той. — Някъде към осем и пет.

— Къде?

— Той живее в Сий Оут, точно преди да прекосиш моста към Острова на въздишките.

Това означаваше непоклатимо алиби за Сам Дънлийви. Аз бях разговарял с него в осем без петнайсет. Дори и Стик в най-добрата си форма не би могъл да вземе разстоянието от Сий Оут до града под петнайсет минути. А да отиде до там и да се върне за двайсет минути беше абсолютно невъзможно.

— Имам нещо за теб, Джейк — обади се Чарли Едноухия, прекъсвайки размишленията ми. — Стик ме помоли да проверя банковите сметки на Талиани. Три от тези компании са чуждестранни.

— Регистрирани в Панама?

— Хей, откъде разбра това? — намеси се Дъч.

— Защитени корпорации — казах аз. — Кои са те?

— Сийвю Къмпани, която притежава хотелите; една компания на име Ривиера, осигуряваща работен персонал за хотелите и други клиенти; и още една на име Рио, която спада към обслужващия бизнес, макар че не ни стана много ясно какво точно обслужва. Яхт-клубът Тъндър Поинт и компанията за лов и преработка на стриди Халиско са притежание на корпорация Абака, която е местна компания. Ресторантът е частна собственост.

— Със собственик Брониката?

— Да.

— Нещата се връзват — казах. — Нуждаят се от няколко законни бизнес обекта като част от пералната машина.

Окуражен от ентусиазма ми Чарли Едноухия се втурна да изрови още факти.

Сигналният зумер на Дъч записука и той отиде да провери по телефона какво става. След малко се върна развеселен и изненадан едновременно.

— Какво ново? — запита Стик.

— Излежда всеки е решил да играе с разкрити карти — каза той. — Само преди двайсет минути Грейвз Носа е изравнил със земята компанията за улов и преработка на стриди Халиско. Няма ранени, но е попилял цялото място. Ако има нещо останало, то е в пламъци.

— По дяволите! — изругах мрачно. — Започва се.

— Какво започва? — запита Дъч.

— Това, от което се страхувах — казах. — Открита война. Ако не бъде спряна, Хари Рейнс няма да остане единствената невинна жертва. Виждал съм отблизо гангстерска война, в Синсинати. Не е много приятна гледка. Ще накара убийствата на Талиани да изглеждат като невинна детска забава.

Вестта прекъсна за известно време разговора ни. Дъч пъхна ръка в джоба си и измъкна магнитофона който бях окачил на леглото на Хари Рейнс.

— За малко да забравя — каза той. — Измъкнах ти го.

— Има ли нещо записано? — запитах.

— Не съм проверил — отвърна той.