Уилям Дийл - Хулигани

— Как е той добре ли е? — забъбра тя, събирайки два въпроса в един. Титан ме изгледа така, сякаш разнасях бубонна чума. Ноздрите му бяха настръхнали като на разгневено муле.

— Ще престанеш ли най-после да ми се мяркаш повече пред очите? — изръмжа той.

— Джейк, как е Хари? — запита Доу, пренебрегвайки Титан.

Отведох я в една малка чакалня до интензивното отделение. Титан ситнеше зад нас, а бастунът му почукваше покрития с линолеум под като на слепец. Затръшнах вратата след него. Тя ме изгледа с огромните си очи, цялата в очакване.

— Той е мъртъв, нали? — започна тя.

— Не е, но има много малка надежда — казах аз.

— О, Господи — изплака тя. — О, Господи, аз съм виновна.

— За какво говориш?

— Това е страшно глупаво — добави Титан.

Тя изведнъж започна да се свлича. Улових я за плещите и я положих в едно кресло. Остана така с ръце между коленете си и започна да трепери.

— По-добре повикайте доктор — казах аз на Титан и той веднага тръгна.

— Какво искаш да кажеш с това, Доу? — запитах аз, коленичейки пред нея.

— Аз обичам Хари, обичам го. Той е чудесен човек и винаги е бил добър съпруг — изскимтя тя.

— Знам.

— Може би ако бях малко по-почтена…

— Ти нямаш нищо общо с това, Доу. Не се измъчвай излишно с глупави самообвинения.

— Защо се случи това? — запита ме тя и сълзи бликнаха от очите й.

— Не знам.

— Има ли нещо общо с конете?

— Съмнявам се. Каза ли ти къде отива тази вечер след като отложи празненството?

Тя поклати глава.

— Обади ми се от хиподрума, разказа ми за нещастния случай и ми каза, че остава в града.

— Не ти ли каза защо?

— Не. Това беше нещо съвсем в реда на нещата, искам да кажа не нещастния случай, а оставането му в града.

— Слушай, ще открием този, който го е направил, обещавам ти.

Тя кимна, но беше много близо до шока. Вече не възприемаше нищо.

— Къде е прострелян? — запита тя.

— Близо до реката, на Четириъгълника.

— О — изхълца тя, — най-любимото му място на света. — Тя се огледа наоколо, сякаш очакваше някакъв психически обект да се появи в стаята и да облекчи болката й. — Това беше негова идея. Ние дарихме земния участък.

Взех й ръцете между моите и се опитах да втрия малко топлина в тях.

— Джейк, чувствам се толкова… отвратителна.

— Титан е прав, това най-глупавото нещо на света. До нищо добро няма да те доведе този начин на мислене.

Тя обаче дори не ме слушаше. Започна да се полюшва напред-назад и да скимти като ранено животно.

— Как звучеше Хари, когато ти се обади? — заупорствах аз. — Беше ли ядосан? Тъжен? Объркан?

— Беше си просто обичайният Хари. Имаше много особения навик да крие нещата от мен, ако счетеше, че могат да ме разтревожат. Господи, само ме чуй как говоря за него, все едно, че вече е мъртъв. О, Джейк, толкова съжалявам.

Тя приведе глава в скута си и застена. След секунда доктор Хансън и Титан влязоха в чакалнята. С тях беше и Сам Дънлийви. Тя подскочи от стола и се втурна към него.

— Съжалявам. Току-що научих — изрече Дънлийви. — Половината вечер разговарях по телефона. Карах с възможно най-голямата скорост от Сий Оут дотук.

Доу бързо се обърна към лекаря.

— как е той? — изрече тя с треперещ глас.

Той ми хвърли един откровено неприятен поглед и каза:

— Мога ли да говоря конфиденциално с мисис Рейнс?

— Той е приятел — каза тя.

Това изобщо не му се понрави, но моментът не беше най-подходящия за спорове.

— Доу, ще направим всичко, което е по силите ни, но се страхувам, че не е много. Хари е бил прострелян в челото. Направиха му сканиране и се установи, че куршумът е заседнал в задната част на предния дял. Не може да се оперира.

Тя залитна върху него с провиснали ръце.

— Сега ще ви дам нещо за успокоение — разбърза се изведнъж той, но тя неистово заклати глава.

— Не, нямам намерение да се просна и да си спестя всичко, което ми се полага. Достатъчно съм била закриляна през целия си живот. Не съм дете, Джордж.

— Това няма нищо общо със съня, просто ще смекчи възприятията ти.

— Не искам да ми смекчаваш нищо. Искам да изпитам всичко. Не разбираш ли? Това не е твой проблем или на мистър Стоуни, това е мой проблем. Той е мой съпруг и аз ще взема онези решения, които тук считам за необходими. Не мога да го направя докато съм безчувствена.

— Нека реши сама — изрече спокойно Дънлийви.

Хансън се размърда неспокойно.

— Както искаш — каза той, като я потупа по рамото.

— Мога ли да го видя?

— Разбира се — отвърна Хансън.