Уилям Дийл - Хулигани

Това я отрезви за момент. Буквално чувах как се въртяха зъбните колелца в главата й.

— Какво имате да ми предложите? — запита тя след минута-две напрегнато обмисляне.

— Няколко идеи, две-три догадки. Трябват ми само ден или два, за да ги проверя окончателно.

— Тогава за какво съм ви, Килмър?

— Вижте, Гаваланти…

— Името ми е Галаванти — прекъсна ме рязко тя. — Л е пред В, също както в гала-вечеря.

— Съжалявам… Галаванти. На врата ви висят дванайсет убийства. Загубим ли Рейнс, стават тринайсет. Рано или късно ще трябва да давате отчет за цялата тая каша.

— Какво имате наум? — запита ме настойчиво тя.

— Може би мога да ви ги сервирам на тепсия.

— Искате да кажете, че знаете кой стои зад всичко това ли?

— Почти съм свил кръга — блъфирах аз.

— Господи, колко пъти досега съм слушала тая песен — изсмя се тя. — Това ли е първото нещо, на което ви учат в полицейската академия?

— С какво разполагате в този момент, ако не съм аз?

— С нищо на този етап — призна тя.

— Мисис Галаванти, не съм ви виждал и очите до тази нощ. Дванайсет убийства, а това е първата ви поява пред обществеността.

— Не ставайте наивен. Този мъж там го гласяха за губернатор.

— Мисля, че след като сте достатъчно умна, за да заемате поста областен прокурор на този окръг, значи сте и достатъчно умна, за да се хващате на вестникарските измишльотини. Поддържате връзка с Титан и Моорхед и всички останали от значение в този град. Знаете всичко за историята с Талиани.

— Мислите ли, че това е свързано и с останалите покушения? — запита ме тя предпазливо.

— Изглежда доста вероятно, не мислите ли?

Тя облиза пълните си устнички заели формата на сърце, докато обмисляше думите ми.

— Достатъчно съм умна, за да разбера и факта, че вие федитата душите подир нещо, което не са убийствата — изрече накрая тя. — Каквото и да се случи, злодеите в този град ще се озоват във федералния съд още преди да успея да ги пипна с пръст.

— А може би този път няма да е така… — казах аз, оставяйки на нея да довърши изречението.

— Добре, Килмър, какво предлагаш?

— Преди да приключи тая история, могат да изскочат няколко случая с РИКО. Да си остане само между нас, но ако в нашите истории се окажат замесени и убийства, ще се радвам да ти предоставя обвиняемите на основание обвинение в убийство преди да ги предам във федералния съд.

— И защо си толкова добричък към мен?

— Поради две причини. Убийството вече ги поставя в съвсем друга ситуация, отколкото рекета, и ние винаги можем да им скочим на врата след като ти приключиш с тях.

— А другата причина?

— В замяна на това искам малко информация.

Подозрението набърчи нослето й.

— И за какво по-точно?

— Тони Лукатис — отвърнах аз.

— Какво по-точно?

— Ти ли беше обвинителят по делото му?

— Да — повдигна рамене тя, — макар че няма с какво особено да се гордея.

— Как така?

— Беше съвсем фасулска работа. Имахме свидетел, който подкрепи обвинението ни.

— Неговият партньор?

— Точно така. Джил Уинслоу.

— Чух, че DEA са извършили ареста. Това не прави ли случая федерален? — запитах аз.

— Там бяха хората на Титан. Те си приписаха заслугата.

— Та значи Титан ти върна случая за обвинение?

— Точно така. Слушай, ако мислиш да правиш мръсно на мистър Стоуни…

— Нямам намерение да правя мръсно на никого, който не го заслужава — казах аз и побързах да кова желязото, докато е горещо. — Та Стоуни си приписа заслугите за ареста и изфабрикува обвинението. Като осигури и един боядисан свидетел.

— Ако наречете така Уинслоу — кимна тя подозрително.

— Не искам да звуча оскърбително, но нали лодката е принадлежала на Уинслоу?

— Ами….

— Не би ли било далеч по-логично обвинението да бъде отправено към него, да му се конфискува лодката, да му се отнеме разрешителното да излиза в морето?

— Това не е моя грижа — изсумтя тя. — Виж, Килмър, ще ти кажа как бяха нещата. Случаят ми беше предаден комплект с Уинслоу. Според неговите показания Лукатис бил авторът на схемата и финансирането на предприятието. Лукатис знаел местонахождението на цял тон марихуана някъде на Бахамските острови. Предложил на Уинслоу петдесет хиляди долара гаранция в случай на провал, ако Уинслоу отиде там и докара стоката.

— Със собствената си лодка?

— Точно така.

— Колко?

— Един тон.

— Чия е била идеята да акостират на остров Бъканиър?

— Не знам — изрече искрено тя.

— Каква беше другата страна на монетата? Лукатис несъмнено е имал собствена версия за случая.