Уилям Дийл - Хулигани

— Да. Той твърдеше, че идеята е била на Уинслоу.

— А предварителните разходи?

— Според Лукатис Уинслоу е платил всичко; той само отишъл да окаже помощ — каза тя; изведнъж настроението й стана подозрително и враждебно. — Защо се интересуваш толкова от това? Да не се каниш да направиш някоя глупост, като например да оспориш присъдата на Лукатис?

— Едва ли. Тони Лукатис е мъртъв.

Реакцията й ми показа, че тя още не знаеше за смъртта му. Това беше логично, защото убийствата се разследваха извън нейната юрисдикция.

— Какво се е случило?

— Още не сме сигурни. Предполагаме, че е опитал още едно прехвърляне на наркотици, само че е претърпял неуспех.

— Къде?

— На юг оттук. Докладът от аутопсията трябва да е пристигнал вече. Възможно е да е бил замесен в тая работа с Грейвз Дългоносия.

— Какво? Никога!

— Откъде си толкова сигурна, че не е?

Тя вдигна пръст и заяви:

— Грейвз не се занимава с такива неща — и след секунда добави: — А дори и да е почнал, едва ли би се свързал с Тони Лукатис.

— Защо?

— Защото мистър Стоуни не би одобрил това.

— А Грейвз и Титан са малко дупе и гащи, нали така?

— Едно нелеко разбирателство, но изглежда устройва шерифа. Впрочем това не ми влиза в работата, Килмър.

— Би могло да ти влезе.

— Тогава вече няма да съм в офиса. Впрочем май се отклонихме от темата, не мислиш ли?

— Ако Лукатис е финансирал Уинслоу, бих искал да разбера откъде е взел онези сто бона или някъде там, за да плати предварителните разходи. Точно това в момента е горещата тема на разговора ни.

— Бил е финансиран от връзката си — повдигна рамене тя.

— Доказахте ли го в съда?

— Показанията на Уинслоу го доказваха.

— Значи той беше главният свидетел?

— Да. И служителите, извършили ареста.

— Мислиш ли, че Лукатис действително е бил главният виновник?

Това беше оскърбление, въпрос, за който мигом съжалих още в мига, в който се откъсна от устните ми. Изражението на лицето й ясно ми показа гигантските мащаби на гафа ми. Цялата пламтеше от шока и гнева.

— Съжалявам — изрекох бързо аз. — Оттеглям въпроса си.

— Това беше едно силно обвинение, особено показателно, и аз направих всичко, което ми беше по силите с него, както впрочем постъпвам и при всяко друго обвинение, мистър Килмър. Многократно съм разговаряла с Тони Лукатис. Всеки път се държеше крайно арогантно и отказваше категорично да прояви добра воля.

— Както би се държал всеки човек, разбрал, че е станал жертва на нечестна сделка — казах аз.

Тя се поколеба за миг, преди да повдигне рамене.

— Предполагам, че си прав — произнесе тя. — Така или иначе, материалите по делото вече са достъпни за всеки в архива.

— С малко повече късмет ще те изкарам герой — казах аз.

— И преди съм чувала тази песен.

— Но не и в моя любим тенор.

Тя се поколеба още малко.

— Господи, как бих искала да ти се доверя — изпъшка тя полугласно.

— Какво имаш да губиш? А и освен това ние се разбрахме. Ти ми каза всичко онова, което исках да зная.

Тъкмо станахме да излизаме когато едно ново лице се появи в интензивното отделение. Беше мъж висок и толкова слаб, че изглеждаше жертва на анорексия. Беше облечен в смокинг, с паническо изражение на лицето. Изгледа ни двамата, после прехвърли поглед към полицая на пулта на апаратурата.

— Кои са всички тези хора? — запита той, като ни обхвана с жест, но се обърна към сестрите.

— Аз съм областният прокурор Галаванти, а това един от хората ми — произнесе тя.

— Моля ви да напуснете стаята — каза той, поемайки отново командването. — Аз съм доктор Джордж Хансън, личният лекар на мистър Рейнс.

— Да, сър — отвърна тя. — Има само едно нещо, на което бих искала да ви обърна внимание. Оставила съм един малък магнитофон до главата на мистър Рейнс, в случай че каже нещо.

— Благодаря ти — казах й аз вече отвън. — Може и нищо да не стане, но може и да улучим нещо.

— Вече ти казах, Килмър, ще повярвам тогава, когато го видя.

Излязохме в коридора и се сблъскахме лице в лице със Стоунуол Титан и Доу Рейнс.

Изглеждаше също като онези френски мимове с широкоотворени очи на сцената. Дребна, крехка, уязвима, ужасена, без нито едно от тях да бъдат игра, ако можех да бъда съдия. Това беше жена, която губеше контрол над себе си. И най-малкото камъче на пътя можеше да я хвърли в пропастта.

Областният прокурор се извини и се дръпна от огневата линия. Дъч и Стик се бяха оттеглили в дъното на коридора, далеч от разговора ни.