Уилям Дийл - Хулигани

— Направо не можеше да си видиш ръката пред себе си — обади се Хариет, кимайки енергично.

Кръвното леко започна да ми се покачва докато ги слушах.

— Абе точно както и сега — каза Чип. — Няма и половин час оттогава.

— Да — проговорих аз, — това вече го чух. Давайте по-нататък!

Хариет закима с нова енергия.

— Точно както и сега — повтори тя, кой знае за кой път.

Бъдещият й съпруг я стрелна злобно с поглед и продължи разказа си.

— И точно в този момент разбрахме, че някъде сме загубили огърлицата — изрече Чип. — Беше грозд от диаманти върху златна верижка. Осем диаманта. Заедно правеха пълен карат.

— Моля ви, не се отклонявайте! — простенах аз.

— Страшно много съжаляваме за огърлицата ви — изръмжа Дъч. — Ще ви замоля само да привършите с разказа си.

— Да, добре — избъбра той, — така че се извинихме и се върнахме тук, като се надявахме да я намерим.

— И точно тогава се стреля по мъжа — произнесе Хариет, като закима с неподозирана сила, навлизайки вече в най-интересната част от разказа си. Ябълковидните бузи на Чип поруменяха от гняв, загдето го прекъсват.

— Видяхте ли някого? — вмъкнах се аз в тирадата им.

И двамата заклатиха глави в синхрон.

— Не ги ли чухте? Казаха ли нещо?

— Не съм сигурен — отвърна упорито Чип.

— Да, казаха — припя отново Хариет, — поне единият от тях. Той каза: „С теб е свършено.“

— Не можеш да бъдеш толкова сигурна, Хариет — възрази разгорещено Чип.

Тя пак закима.

— Можете ли да разпознаете гласа, ако го чуете отново? — запита Стик.

— Не сме слушали внимателно, защото не знаехме какво ще се случи. Чухме някого по пешеходната пътека, после стъпките изведнъж спряха… — започна Чип, но в този миг Хариет му отне най-интересния момент.

— И в този миг се чу „С теб е свършено!“ и бум! — Нова серия от кимания.

Лицето на Чип се изкриви от гняв.

— Хариет! Ще ме оставиш ли да довърша разказа си? — просъска той.

— Какво още стана? — запитах.

— Хариет запищя и убиецът побягна — каза той, затваряйки със заплашителен поглед устата на бъдещата си половинка.

— Никой още не е умрял — изръмжа Дъч.

— Е, нали разбирате какво имам предвид — отвърна нервно момчето.

— Накъде побягна тази личност? — запитах аз.

— Не можем да бъдем сигурни — каза Чип. — Нали знаете, с всички тия сгради наоколо, аа, такова, звукът…

— Имате предвид акустиката, нали? — обади се Стик.

— Точно така — отвърна Чип и продължи с привичните тръскания на главата.

Това беше вярно. При толкова гъста мъгла, в която човек не можеше да различи и краката си, беше много трудно да се определи посоката на звука.

— Вие ли открихте тялото? — запитах.

Заклатиха глави в унисон.

— Нямаше как — каза Чип. — Затичахме обратно към банката, защото оттам долиташе някакво сияние от светлини, но на вратата нямаше никой, така че отидох до една телефона будка и позвъних в полицията.

— Този човек, който е побягнал след изстрела, бихте ли могли да кажете дали беше мъж или жена?

— Мъж — обадиха се и двамата едновременно.

И това беше всичко. Мъглата беше още много гъста, за да си губим повече времето тук. Двамата със Стик си оставихме колите на паркинга и потеглихме с Дъч към болницата. Светлините на банката бяха угаснали когато потегляхме.

Пред входа за спешни случаи на болницата имаше паркирани две полицейски коли, и още една, която явно беше също полицейска, но без външни опознавателни знаци. Дългият бежов коридор зад спешния вход беше празен, също както и спешната операционна. Рейнс беше настанен в интензивното отделение на втория етаж.

Четирима униформени полицаи и двама цивилни детективи охраняваха отделението.

— Вие ли поемате случая? — запита един от двамата цивилни.

— По лична работа — отвърна лаконично едрият германец.

Главният хирург и началникът на отделението бяха също тук, но не особено общителни. Чакаха личния лекар на Рейнс. Един интернист от екипа обаче потвърди онова, което вече знаехме, като добави няколко детайла: че Хари Рейнс бил прострелян веднъж в лявата половина на челото с едрокалибрено оръжие, почти от упор, така че се образувало тежко барутно обгаряне, че вече подминал всички критични състояния, или както се изрази интернистът, бил прекрачил и с двата крака в гроба.

— Той е далеч повече мъртъв, отколкото жив — изрече младият доктор, — Ако преживее още един час, католическата църква вероятно ще канонизира цялото отделение.

— И как така? — прояви любопитство Дъч.