Уилям Дийл - Хулигани

— Ами защото това би било цяло чудо — отвърна младият доктор.

— Имате ли някаква представа какво оръжие е било използвано? — запитах.

— Не знам нищо. Струва ми се, че това е повече по вашата част — отвърна той.

Интензивното отделение представляваше едно сравнително малко помещение с кабини по периферията си, закрити със завеси, предназначение за пациентите, и цял куп апаратура и монитори по средата. Всяка кабина беше оборудвана с телевизионна камера. Три сестри бяха дежурни, и трите изглеждаха страшно заети. Двамата доктори се усамотиха в една празна кабина и дръпнаха завесата зад себе си.

На един малък черно бял екран видях Рейнс; половината му глава беше омотана в превръзки, и бълнуваше несвързано.

— Да ти се намира магнитофон в бойната ти колесница? — запитах аз Стик.

— Да, миникордер. Една Перла с гласово задействане.

— Бързо го донеси — прошепнах и той хукна, като се върна след не повече от пет минути с магнитофон не по-голям от човешка шепа.

— Батериите са съвсем нови и касетата също — каза той. — Ще се опиташ да запишеш Рейнс ли?

— Да. Отвлечи вниманието на ония юнаци до вратата за няколко минути.

Изчаках и след малко се плъзнах зад завесата в кабината на Рейнс и закачих магнитофона на стоманения прът до главата му. Устните му мърдаха, но думите бяха неясни. Кожата му бе придобила землист цвят, здравото му око беше леко отворено и бясно се въртеше под клепачите.

Докато се измъквах от кабината, в залата влетя някаква вихрушка от женски пол в тъмносив бизнес костюм. Беше не по-висока от пет фута и един инч, малко над четиридесетте, имаше поне петнайсет фунта над нормата, изглеждаше по-студена и от целувката на милосърдна сестра, и по-заплашителна и от Божия бич Атила. Пое положението като есесовците при окупацията на Париж, раздавайки заповеди с глас една октава по-нисък отколкото вероятно е предполагала природата, и придружавайки всяка своя дума със замах на маникюрираното копие на показалеца си. Арктическият вятър препускаше из вените й докато раздаваше заповедите на четиримата придружаващи я мъже. Стоях настрана и наблюдавах представлението.

— Вие двамата се заемате с охраната на болницата — изкомандва тя. — Ти заставаш отпред на вратата. Никой да не влиза, освен ако аз не разреша. А ти заставаш до онзи пулт.

И в този момент ме съзря.

— Кой си ти? — излая ледено тя, размахвайки копието си пред носа ми.

— Може да съм лекарят — излаях в отговор.

Тя ме премери отгоре до долу.

— Имаш да вземаш — изръмжа тя.

— Казвам се Килмър. Федерален отдел по борба с рекета.

— Вън — излая тя, замахвайки с палец през рамо като спортен съдия пред краен защитник. — Той е мой.

— А коя по дяволите, сте вие? — излаях аз на свой ред.

Тя ми поднесе дребното си булдогоподобно лице колкото можа по-близо до моето, без да се налага да се изправя на пръсти.

— Галаванти. Оноре Галаванти, Г-а-л-а-в-а-н-т-и. Областен прокурор на окръг Огълторп. Имам си свои хора. Не ми трябвате, така че вън.

— Е, не толкова бързо — подразних я аз.

— Слушайте, как там ви беше името?

Театър. Това беше корава дама, но и нямаше начин да бъде друга. В мъжкарското свърталище на Каменния Титан беше немислимо да изберат жена, освен ако не превъзхождаше по качества редица представители на силния пол.

— Килмър. К-и-л-м-ъ-р.

— Аха, да. Хайде, чупката.

— Не ти ли се струва, че малко превишаваш правомощията си на окръжен прокурор?

Тя ме фиксира със зверски поглед в продължение на няколко секунди.

— Предупредиха ме, че ще си имам въртели с вас — излая тя.

— И кои са тези хора? — полюбопитствах аз.

— Всички, които вече са се запознали с вас — излая тя в отговор.

После зърна провесения до главата на Рейнс магнитофон.

— Какво е това? — изсъска тя, пронизвайки отново въздуха с показалец.

— Това е магнитофон.

— Слушай ме, ти…

Дръпнах я в един ъгъл, по-далеч от сестрите, които упорито се мъчеха да не надават ухо на разговора ни.

— Няма ли да ме придружите до офиса ми за малко? Мисля, че не е зле да си поговорим.

Поведох я към една празна кабина и я настаних на леглото.

— Оставете магнитофона на мястото му. Всичко върху лентата е ваше. Искам само да го чуя. Ако каже нещо преди да почине, ще си поделим.

— Звучите така, сякаш смъртта му вече е отредена — каза тя.

— Има куршум в мозъка си.

— Докторът ще пристигне всяка минута.

— Пострадалият е с цвета на пресен цимент, треската му се надига като прясно замесен хляб, а кръвното му налягане е над двеста. Можете да го отпишете, освен ако самият Господ не си е пуснал командировка дотук. Както и да го усуквате, на врата ви виси много тежък случай. Това е най-могъщият мъж в града и той умира пред очите ви. Някой ще трябва да опере пешкира съвсем скоро, а вашият случай ще зависи от отдела по убийствата, които по моята скромна преценка, и с колективни усилия не биха могли да си обуят чорапите на тъмно. Или с няколко думи, в този момент за вас е чисто самоубийство да се отказвате и от най-малката помощ.