Уилям Дийл - Хулигани

Най-главната ми задача беше да се срещна с оставащите членове на безславния Комитет.

Артър Логан, адвокатът, беше на четиридесет, а изглеждаше на шестдесет. Неправилната стойка го караше да изглежда почти изгърбен, лицето му беше сгърчено в непрестанна гримаса, а очите му бяха параноично интензивни и дейни, като на човек очакващ само лоши новини. Десет минути разговор с него изваждаха на показ сенилност както в душевно, така и в телесно отношение, мъж с такава фанатична консервативност, че дори и Калвин Куулидж би го намерил за анахронизъм. Съпругата му, която му съперничеше по непривлекателност, изглеждаше така, сякаш беше загубила нейде по пътя брадичката си. Тя го допълваше с усмивката си и затворената си уста.

От друга страна обаче, Роджър Сътър, крупният журналист, беше пълната му противоположност, резюме на вечния забързан млад мъж. Ръкостискането му беше болезнено искрено, взорът му концентриран, а отношението — открито. Изминаха цели пет минути от разговора ни преди да проумее, че аз нямах намерение да инвестирам пари в Дюнтаун, и интензивният му взор избледня и започна да прескача от един женски задник на друг. Съпругата му, чиято първа реплика беше да ми съобщи, че била най-добрата тенисистка в клуба, упорито флиртуваше с останалите мъже в стаята.

Очарователно.

Не беше чудно, че градът бе попаднал в лапите на Талиани. Дъч ми го беше казал още вечерта при пристигането ми. Дюнтаун беше поверен на еснафите. Бяха ли те свързани със Сийборн и Коен?

Доу ме изненада. Тъкмо си поръчвах пиене когато усетих нечия ръка върху рамото си. Извърнах се. Коленете ми внезапно взеха да омекват.

Голямата изненада този път беше фактът, че и Шефа беше с нея.

Седеше с изправен гръб в инвалидната си количка, и въпреки че времето си бе казало думата, старецът все още изглеждаше така, както би трябвало да изглежда всеки обикновен дядо, с бяла коса над костеливо лице, все така несломимо.

Познавах добре историята на клана Финдли. Нямаше как, бях я слушал достатъчно пъти преди това. Дядото на Шефа, Шон, ирландски въглекопач, емигрирал в Дюнтаун, спечелил на комар една крайбрежна таверна и я превърнал в първия си милион в града. След това последвали памукът, банковото дело, недвижимото имущество, един Господ само знае още какво. Онзи същият кремък, издялал стария Шон, бе издълбал мъдрост във всяка бръчка на лицето на Шефа и очите му бяха все така огнени и напрегнати както винаги. Единствено само тялото му го беше подвело.

— Здравей, Шефе — поздравих го аз. — От много време не сме се виждали.

— Да — каза той, — от много тъжно време.

Добре познавах породата и знаех, че Шефа няма да спомене Теди или неотговореното ми писмо. Извинения се изричаха трудно и много рядко спохождаха устните на мъже като него; те не бяха склонни да признават грешките и пораженията си. Или пък може би Шефа просто не виждаше нещата през моите очи; може би просто бе затворил книгата на тази глава.

— Доу ми каза, че работиш за правителството — изрече той с очевидна искреност. — Това е достойно за уважение.

И това беше краят на разговора ни. Миг по-късно някой се провря покрай мен да изкаже преклонението си на стария войник, после още някой, още някой, докато накрая се озовах изтласкан от кръга. Доу си проправи път до мен. С цялото си тяло усещах сексуалното електричество, което тя пръскаше около себе си. Времето не беше променило само едно нещо — те все още си бяха хора-мълнии.

— Къде е Хари? — запитах аз.

— В последната минута отложи идването си. На пистата имало някакъв нещастен случай. Няколко коня загинали.

— Знам, бях там.

— Трябва да е било ужасно — каза тя и после бързо добави: — След десет минути пристига Албърт да откара Шефа у дома. Ще се срещнем на терасата след като си тръгне.

Тя рязко се извърна и си проправи път сред тълпата подлизурковци.

Внезапно се озовах сам и загледан в Сам Дънлийви в другия край на стаята. Запътих се към него през тълпата, улавяйки откъслеци от разговорите около себе си. Жените цвърчаха като врабчета, докато мъжете звучаха повече като тръбящи слонове. Дънлийви изглеждаше облекчен при вида ми.

— Тук е много горещо. Да излезем на терасата да глътнем малко въздух — предложи ми той.

Мълнии прорязваха облаците на юг от града, а вятърът караше крехките стъкла до вратата да дрънчат.

— Уговорката ни за утре по обед още ли е в сила? — запитах аз, за да има с какво да започнем разговора.

— Искрено се надявам — каза той. — Чух за онова момче Лукатис. Дяволска работа.