Уилям Дийл - Хулигани

— Ние имаме най-малки загуби в личен състав, защото всеки знае какво да прави. Отиваш, свършваш си работата, връщаш се, никой не те закача за нищо.

— Нали точно това правя в момента — казвам аз.

— Точно това имам предвид и аз, ти си точно за СРБЧ. Имаме нужда от хора точно като теб.

На мен вече започва да ми писва.

— За какъв ми е на мен тая работа, лейтенанте? Да си излагам задника, за да ми го пръснат, още цели дванайсет месеца? Благодаря!

— Какво ще завариш в цивилизацията? Блъскаш осем часа, къртиш осем часа. По дяволите, сержант, остават ти само осем часа на ден за живот. Кажи ми, че това нещо е по-лошо от боулинга.

Казвам му, че ще си помисля за предложението му, и два дни се наливам до безсъзнание и после се прибирам във взвода.

Триста четиридесет и седми ден: Пратиха ни едно дете за попълнение, на което му е за пръв път на предната линия. Дори и името му не си спомням. Така или иначе, атакувахме една купчина колиби, около нас свистят куршуми, а хлапето си изкълчва крака и се строполява, реве колкото му глас държи. Ние всички сме залегнали и на мен в главата ми само се върти колко пъти съм го учил това хлапе да не си отваря устата, колкото и зле да го улучат, а той нищичко не е вдянал от приказките ми.

Целият Виетконг се нахвърля върху него, но Док ги изпреварва и стига до него преди тях и започва да го влачи за краката, като се мъчи да го прикрие зад нещо, за да не го улучат.

И в тоя момент чувам как пронизва куршумът.

Надявах се да е хлапето, но уви. Док получава порцията си точно в гърдите.

В следващият миг хлапето се отскубва и хуква обезумяло а ония само това и чакат, и го надупчват на решето.

Каква загуба, каква дяволска загуба.

По-късно идват гробарите с дяволските си найлонови чували. Док лежи под едно дърво. Изгледа така, сякаш дреме и аз си седя така до него и идва оня момък с чувала и го разперва на земята до Док.

Господи, кака ненавиждам този звук. Ненавиждам циповете.

— Не му го слагай — казвам аз и сграбчвам шибания му найлонов чувал. — Не му слагай тая шибана торба.

— Спокойно, авер — казва Гънър. — Няма го вече. Загубихме го. Нека си го приберат.

Ти не плачеш, знаеш. Никой не плаче на предната линия. Заплачеш ли, и всички ще си помислят, че си се предал. Док имаше само осем дни. Осем шибани дни, и после си отиваше в цивилизацията. Толкова време, толкова опит. И всичко това натъпкано в една шибана торба за отпадъци.

Триста петдесет и трети ден: Оттогава насам си мисля много за Кармоди и Флаглър, за Джес Хач. За Док Зиглър. За някои от другите. Лейтенантът беше прав; това си е чисто прахосничество, да прекараш цяла година на предната линия и да си грабнеш хуя точно тогава, когато вече наистина те бива в това, което вършиш. Преди това не ме биваше за нищо. Но сега вече знам как да воювам с тия педали. Чувствам се така, сякаш върша нещо хубаво, сякаш постигам нещо. Така помагам според силите си да обърнем нещата в наша полза, като се разплащам за Джес и Док и лейтенанта, и за всички други.

И има още едно нещо. Не бих го признал на никого от тях, или на когото и да било другиго. Цялата тая работа ми харесва. Ще ми липсва, ако си тръгна… умирам да пипна жълтия педал на прицел, да натисна спусъка и да гледам как копелето си получава порцията цяла. По дяволите, човече, това е майтап. Това е най-истинският майтап. Няма друг на света като него.

Полутах се малко, докато открия улицата на ДиДи. На автомобилната алея за къщата беше паркирал един червен Датсън Z, а в съседния двор деца играеха на жмичка. Отвън всичко изглеждаше нормално. Очевидно смъртта още не бързаше да демонстрира присъствието си в околността.

Ларк ми отвори вратата и ме въведе вътре. Къщата беше тъмна, потискаща и мълчалива. Ритуалите по погребението още не бяха започнали. Нямаше цветя, нито похлупени блюда с ястия от съседите, нито мълчаливи скърбящи, опитващи се да не гледат към ковчега.

Ларк седна на един от ония корави и неудобни древни столове, с ръце в скута и забила поглед в пода, несигурна как да се държи в трагичната ситуация. Беше ми ясно, че това беше необичайна роля за нея; животът до този момент й беше сервирал само неща от слънчевата си страна. Трагедиите я бяха подминавали.

— ДиДи спи — каза тя след известен момент на напрегнато мълчание. — Докторът й направи две инжекции докато се успокои. Не знам колко ще трае действието им. Предполагам, поне два часа. — Тя прекъсна и си поигра с подгъва на роклята си. — Мистър Сийборн се обади. Благодаря ти, че си го известил. Стори ми се истински загрижен.