Уилям Дийл - Хулигани

Само се опитайте да си го представите, само шест месеца служба и вече съм старо куче.

А дори не можах да кажа на лейтенанта, че го обичам.

Двеста шейсет и осми ден: Днес ме извикаха в Дау Тянг, където се намира щаба на дивизията, и говорих с един капитан, който изглежда ръководи цялото шоу в нашия сектор. Казва ми, че съм бил препоръчан за Сребърна Звезда заради оная работа в Хай Пиен. Онова беше спасителна мисия и сигурно съм се представил доста добре в оня ден.

Пита ме какво ми е мнението за войната. Можете ли да си представите? какво мнение може да има човек за войната, за Бога.

— Имал съм и по-приятни преживявания — казвам му аз. — Като например последния път, когато ми извадиха апендикса.

Очите на капитана съвсем са хлътнали и почернели, сякаш умира за сън, а и няколко седмици на слънце не биха му се отразили зле, но това изглежда не го притеснява особено.

— Искам да кажа, какво мислиш за войната в политическо отношение — казва той.

— Нищичко не знам за тая работа — отвръщам му. — Политическите лайна не ме вълнуват. Тук съм, защото ме изпратиха. Аз дори не знам какво всъщност става тук, капитане. Само ми изглежда, че май ще ни спукат задниците.

— Това притеснява ли те? Искам да кажа, фактът, че ще ни скъсат задниците?

— Ти какво, да не си психиатър? — питам го.

Той пак се разсмива и казва, че не е.

И тогава му казвам:

— Никой не е дошъл тук с мисълта да губи.

После ме пита на колко съм години и аз му казвам, че съм на двайсет и една.

— Ти си дяволски добър войник — казва ми той.

— Да ти кажа, капитане, аз съм почти новобранец. Остават ми още шест месеца да издрапам и имам две цели в живота. Да се върна здрав и читав, и да върна здрави и читави хората си. Друго нищо не ме вълнува. А и нищо не друго не съществува. Почнеш ли да си блъскаш главата с други мисли, направо се отписвай.

— Ще те повиша в офицерски чин — изтърсва ми той изведнъж.

— По дяволите, само това не — казвам аз. — Не го прави, капитане. Имай милост. Какво искаш от мен?

— Взводът има нужда от лейтенант и аз мисля, че ти си най-подходящият за тая работа.

— Добре, закачете ми шест нашивки, така ще съм най-висшият по звание в ротата. Ще си остана на мястото, ще ги върша пак къщите, както и преди, но само не ме закичвай с болтове, човече. Болтовете те убиват. Ще се махам оттук, капитане. Нямам намерение да пуквам в това блато. Накичиш ли ме с болт, все едно ми закачваш воденичен камък на врата.

Така че ми лепва шест нашивки и в добавка ме пуска една нощ отпуска в града, в която си отпускам царски душата, и на следващия ден съм пак в Хай Пиен и всичко си е по старому. Все същите лайна.

Двеста осемдесет и седми ден: Днес ни гостува един изкукуригал полковник. Тук е още от началото на кампанията, веднага се вижда. Знае всички трикове и не дава пет пари за тях. Даже и приказките му бяха напълно лишени от всякакъв смисъл. Мисля, че напълно е откачил.

По-късно следобед трябваше да си тръгва с един медицински хеликоптер и ние си стоим на площадката за кацане на върха на хълма и той изведнъж си го вади и започва да пикае, и точно в този момент виетконгчетата, сякаш възмутени от оскверняващото му деяние, откриват огън срещу нас. Не знам откъде са се пръкнали, а той се хили, та чак сълзи му изскачат, и аз му казвам:

— Господин полковник, по-добре залегнете, тук изглежда гъмжи от Чарли. (Чарли — презрително прозвище на виетнамските партизани — Б. пр.)

— Да им пикая на жълтурчетата — хили се той.

И изведнъж около нас захвърчават 9-милиметрови куршуми. Трябва да бяха изстреляли поне петдесет патрона, защото земята около нас заприлича на гейзери. Той свърши, изтръска си го, дигна си ципа и им показва среден пръст. После идва хеликоптерът, той се качва по стълбичката и отлетява. Ето един, дето наистина има нужда малко да си почине от бойната линия, ама голяма нужда.

— Някой ще го отнесе заради този побъркан кучи син — казва Док. — На него вече му е все едно жив ли е или мъртъв.

— Какво ще правят с него, по дяволите? — казвам аз. — Той е толкова луд, че не става и да го върнеш обратно в цивилизацията.

— Не знам, може би трябва да го изпратят в някое психо специализирано за откачени полковници — казва Док и всички се пръсваме от смях.

Триста и шести ден: Гънър беше една седмица в Сайгон малко да разпусне душата и се запознал с един артилерист, сдушили се с него, натаралянкали се като свини и му ударили една здрава веселба. Та този артилерист научил Гънър как се сваля закъснителя от ръчна граната и когато Гънър се върна, всяка вечер сяда и вади закъснители от гранатите и после пак ги връща в сандъците с амуниция. Във всяка торба оставя по пет-шест парчета обработени гранати.