Уилям Дийл - Хулигани

Не бях сигурен, че отговорът ще ми се понрави.

Сто осемдесет и втори ден; Знаем, че това селище е свърталище на Виетконг. Минаваме през селото, готвят ориз в едно гърне, ще стигне сигурно за стотина души, а наоколо се виждат само няколко старци, една дузина деца, две или три млади жени, и това е всичко.

— Ама много са кльощави, при толкова много плюскане — промърморва Джес Хач.

Попълнение на мястото на Флаглър; на пръв поглед е хлапе, но стреля с шейсет калибровата картечница така, сякаш е част от ръката му. Учи много бързо. Казваме му Гънър. (От gun — оръдие, пистолет, пушка. англ. — Б. пр.)

Казва, че ходел на лов по всяко време на годината, бракониерствал и всичко останало, откакто бил направил осем ли, девет ли години. Нищо не е в състояние да го уплаши. Научил се е да гледа на всичко през призмата на „Еби му майката“ още преди да дойде във Виетнам.

И така, ние се връщаме през нощта да хвърлим едно око дали случайно селцето не е приютило някое виетконгче и мястото гъмжи като мравуняк. Направо се е превърнало в град. На такива им викаме Градче-виетконгче. Удряме селото и атакуваме от две страни, само че откъм гърба му има поток, и те ни атакуват от противоположната страна и ни приковават към земята. Навсякъде около нас жужат трасиращи куршуми, пръскат кал, забивайки се до нас.

Почваме да обстрелваме колибите, просто да им изкараме ангелите, и изведнъж една от тях избухва. Трябва да бяха складирали всичките си боеприпаси там, защото беше също като на Четвърти юли, само че още по-феерично. Гранати, снаряди, патрони, мини. Всички се разхвърчаха и се разбягаха наоколо. И тогава някакъв куршум от отсрещната страна перва Хач в крака и той се изтъркулва във водата, изпада в паника и започва да крещи, че не може да плува, Кармоди започва да му крещи да си затваря устата, само че вече е прекалено късно и Джес получава два куршума в главата. Двамата с Кармоди се втурваме и го измъкваме. Но аз знам, че с него е свършено. Все едно да се мъчиш да повдигнеш къща.

Кармоди не спира да меле.

— Защо извика, по дяволите, защо извика. Шибаният му поток беше дълбок само три фута.

Но вече се смрачаваше и всичко се бе получило по най-лайнарския начин и Джес не можеше да плува. По дяволите, не знам защо се извинявам заради стария Хач, вижте само какво му струваше това.

Сто деветдесет и осми ден; Лейтенантът започва да откача. Всичко започна преди две седмици, когато загубихме Хач. Сякаш вече не му сече пипето за нищо.

Снощи минавам през колибата му и му казвам:

— Хайде, лейтенант, да му ударим по една бира.

А той си стои така, гледа ме, и изведнъж ми изтърсва:

— Нека да помисля.

Да си помисли какво? Дали да пие бира ли?

Днес пък ми казва:

— Късметът вече ми изневерява. Не трябваше да губя Флаглър и Хач.

— Не можеш да обвиняваш себе си — казвам му аз.

— А кого друг да обвинявам, Никсън ли? — казва той, само че с горчивина. Загубил си е и чувството за хумор.

Двеста и петнадесети ден: Отделихме се от групата си и два дни прекарахме в джунглите. По едно време попадаме на групичка виетконгчета. Десетина души, може би. Тъкмо се промъкваме през някакви храсти, и хоп, юнаците изскачат пред нас на някакви си двайсетина фута.

Залягаме всички, с изключение на лейтенанта. Не знам какво му стана. Просто нещо му откачи релето и остана прав. Едно от юначетата само смъкна калашника от рамото сие и даде откос. Кармоди получиш три куршума. Рухва в калта на три фута от мен, и рита здравата.

Това е най-кратката престрелка в която някога съм участвал. Приключва само след десет секунди. Всички стрелят едновременно. Едно виетконгче скача в реката, но Гънър се втурва подире му, измъква го от водата и го заудря с ножа си. Кълца го дотогава, докато сили не му останаха.

Вземам лейтенанта в прегръдките си и го стисвам колкото сили имам, и говоря, че всичко е наред. Държа го така дотогава, докато се вцепени в прегръдката ми.

Не е възможно. Оставаше му само месец, не повече. Не знам защо си мислех, че е несъкрушим. Човек би си помислил, че за шест месеца тук би трябвало да го опозная.

Двеста петдесет и четвърти ден: Минаха почти шест седмици, откакто загубихме Кармоди. Така ми се иска да бях имал време да му благодаря. Ако само се мярнеше за минута-две насам. По дяволите, човек тук взема много неща като нещо подразбиращо се.

Оттогава насам го раздавам водач на отряда. Произведоха ме сержант. Док, Гънър и аз сме тримата единствени останали от старите. Джордан си изкара срока и се върна в цивилизацията. Нощта преди да отпътува така яко го наквасихме, че загуби съзнание. Тогава го завързахме за кърмата на катера и го влякохме осем или девет километра до базата. Малко остана да се удави. Докато стигнем и изтрезня. И тогава пак го наквасихме. Когато се качваше на хеликоптера за Кам Ран беше истинска развалина. Обзалагам се, че още е махмурлия. Нека му остане за спомен от нас.