Уилям Дийл - Хулигани

Два дни по-късно си седим на тая площадка за кацане и виетконгчетата ни скачат. Гънър ни казва да го последваме и да се дръпнем малко настрани. Оставя паласките по местата им, и се дърпаме на тридесетина метра, заравяме се и когато заемат позицията ни, започваме контраатака. В следващия момент ръчните гранати започват да гърмят навсякъде по старите места, жълтурчетата пищят, та се късат, страхотен хаос. После се връщаме и връхлитаме върху тях и си възвръщаме позицията. Заварваме поне двайсетина мърши, половината от тях само с по една ръка.

Два пъти повторихме тоя номер с отстъплението и ела да видиш големия майтап. Сега вече Гънър навсякъде мъкне със себе си по две паласки с обработени гранати. И при всяко наше придвижване оставя по две. Като търговска марка. Шибаните маймуни така и не се научиха. Всеки път все едно че си им направил магия.

Триста тридесет и втори ден: Прикрепиха ни един южновиетнамец. И грам вяра не хващам на тия копелета, дори и на южните. Всеки път, когато стане напечено, си плюят на петите. Не знам какво разбират под тая шибана дума обобщаване, но тук обобщаването е единственото, което спасява живота ти. И така, сложихме копелето веднъж на пост и той се сблъскал с един снайперист. Някакъв скапан снайперист, но проклетото животно си напуска поста и търчи при нас да докладва, ама така, че петите му го бият в гъза. А каква се оказа работата, нямал кураж да му свети маслото.

Та връща се значи и снайперът на бърза ръка очиства три момчета, бум, бум, бум, ей така. Вдигаме се тогава и аз издебвам мръсника в гърба му и изпразвам половин пълнител в черепа му.

На връщане в базата се обаждам по радиото на началството и му казвам, че си им връщам шибания южновиетнамец, да си го правят каквото искат.

— Не можем да го приемем, — казват ми, — трябва да го задържиш. Какво да правим, политика.

Поли-лайна. Господи! Да ми ядат шибания политически хуй.

През нощта правим лагер в храсталаците и той се измъква да се срещнел с гаджето си в града. Събувам се по чорапи и тръгвам подир него. Отива към реката да се качи на някой катер и аз му скачам на врата тъкмо преди да стигне дока и му прерязвам гърлото от едното до другото ухо с ножа си, след което захвърлям мършата в реката.

Така този кучи син повече няма да става причина да убиват момчетата ми.

Триста тридесет и осми ден: Този път когато когато отивам в Дау Тянг, заварвам капитана и един лейтенант на има Харис, който изглеждаше така, сякаш не му пукаше от никой, и отидохме в оня бар, дето всички му викаха на майтап Кафенето. Чудя се дали няма да стане дума за оня южновиетнамец. Сигурно са го открили, и се е оказало, че е брат на някой високопоставен педераст или нещо такова. Дори и не стана дума за това.

— Знаеш ли какво й е лошото на тази война — казва капитана. — Лошото на тая война е, че хората идват само за по една година. И точно когато вече станат наистина печени и научат всички трикове как да не ги гръмнат, и хоп, връщат се в цивилизацията.

И тук вече батко ти си казва, охо, внимателно.

Лейтенантът се обръща към мен.

— А теб наистина си те бива, сержант. Пипаш здравата.

И аз се смея. Не знам какво става и на две мили от мен, ама на, пак се смея.

— Имам предвид на предната линия — казва лейтенантът.

— О, това ли било — казвам аз.

— Чувал ли си нещо за СРБЧ? — пита ме той.

Бях слушал някакви смътни истории за някаква смесена бойна част, съставена от северовиетнамци, избягали на наша страна и нарекли себе си скаутите на Кит Карсън, плюс момчета от пехотата, отломки от френския легион, и както казват, дори и хора от ЦРУ, макар че тая история можеш да я чуеш навсякъде. От чутото обаче заключих, че бяха доста добри наказателни отреди. Все едно наши партизани, подобно на зелените барети и сийлс, които са нещо като морски десантчици. Но така или иначе отказах, защото повечето от чутото си бяха чисти небивалици.

— Това са Специални Разузнавателни Бойни Части. Специални подразделения. Държим ги с много малък личен състав, четири или пет човека. Нали знаеш как става тогава, всички започват да мислят като един човек. Движиш се навред, без да разчиташ на когото и да било, каквото докопаш, твое е, тоя сорт. Мисля, че ще си паднеш тъкмо на мястото.

— Имам само още десет седмици — казвам аз и все едно че им казвам, Вие сте пълни кукуригалници.

Колкото и да е странно обаче, заслушвам се в думите му. Имам предвид, че този лейтенант ме наема, кара ме да направя още една година, и аз го слушам, кучия му син. А той има дяволска хватка.