Джефри Дийвър - Танцьорът

После отвори отново чантата си и отброи пет хиляди долара от пачка с банкноти по сто долара.

— Ето ти парите.

Джоуди онемя при вида на толкова пари. Очите му се замятаха от лицето на Стивън към банкнотите и обратно. Тънката му ръка се протегна, трепереща и внимателно пое петте хиляди, сякаш можеха да се счупят, ако ги стиснеше твърде силно.

Докато ги вземаше, ръката му докосна ръката на Стивън. Дори през ръкавицата убиецът усети, че нещо отвътре го разтърси. Чувството приличаше на онова, когато го бяха наръгали в корема с остър като бръснач нож — беше по-скоро зашеметен, но не усещаше болка. Стивън пусна парите и като погледна встрани каза:

— Ако отново ми помогнеш, ще имаш още десет.

Червеното подпухнало лице на оня се разкриви в предпазлива усмивка. Той си пое дълбоко дъх и забърника в една от кутиите си от кафе.

— Ами, нещо… не зная… май се изнервям, но ще ми мине. — Пръстите му стиснаха едно хапче и той го налапа. — Това е синьо дяволче. Праща те право в небесата. И ти е хубаво и уютно. Искаш ли едно?

— Ами…

— Редник, мъжете пият ли по едно питие от време на време?

— Сър, съвсем не зная, сър.

— Е, друг път да знаеш. Пийват. Ето удари и ти едно.

— Не мисля, че аз…

— Удари едно, Редник. Това е заповед.

— Ама, сър…

— Ти да не си някоя лигава гимназистка, бе, Редник? Как са ти цицките? Растат ли? Пий повече бозичка и ще порастат.

(Ха, та нали бозата беше само при нас? Или това преводачът го е измислил? (Victor from bezmonitor.com))

— Аз… Сър, аз нямам цици, сър.

— Тогава пий, Редник.

— Сър, слушам, сър.

Джоуди повтори:

— Не искаш ли едничко?

— Не — прошепна Стивън.

Джоуди си затвори очите и легна по гръб.

— Десет… хиляди… — След малко попита: — Ти оня го уби, нали?

— Кой?

— Онова ченге, в мазето. Хей, ами портокалов сок не искаш ли?

— А, онзи, агента в мазето ли? Може и да съм го убил. Не зная. Това няма значение.

— Трудно ли беше? Тоест, да не си помислиш нещо, просто питам, интересно ми е. Сокче от портокал, а? Аз много си го уважавам. Пия го с литри. От хапчетата много се ожаднява. Пресъхва ти устата.

— Не искам — кутията беше доста мръсна. Сигурно са я лазили червеи. А може и да са пропълзели вътре. И, ако не знаеш, надигаш си кутията и изпиваш лигавия червей като едното нищо… — Той потръпна от погнуса. — Някъде чешма има ли?

— Няма. Но имам бутилки. „Полска пролет“, минерална вода. Свих си цял стек от един магазин A&P.

Дребен.

— Трябва да си измия ръцете.

— Наистина ли?

— Нали трябва да измия кръвта. Просмукала се е през ръкавиците.

— О! Ей там са бутилките. Защо през цялото време си с ръкавици? Заради отпечатъците, а?

— Точно затова.

— Бил си в армията, нали? Знаех си.

Стивън тъкмо се канеше да излъже, когато изведнъж си промени намеренията.

— Не, но почти. Искам да кажа, във флота. Смятах да отида доброволец. Вторият ми баща беше морски пехотинец и аз исках да приличам на него.

— Semper Fi? 42 42 Semper fidelis, лат. верен до край.

— Точно така.

Настъпи тишина. Джоуди го гледаше с очакване.

— Какво стана?

— Опитах да се запиша, но не ме приеха.

— Егати каква тъпня! Не са искали да те вземат? Та ти си роден за войник. — Джоуди оглеждаше Стивън от горе до долу и кимаше одобрително. — Силен си. Имаш здрави мускули. Аз… — той се ухили, — ами то аз почти не се движа, освен когато търча да си спасявам кожата от чернилките или децата, дето искат да ме нападнат и ограбят. Само дето никога не успявам да им избягам. На всичкото отгоре си и красив. Така си представям аз войника. Като тези по филмите. Красиви, силни и смели.

Стивън усети как червеите си отидоха и, о, Боже, той дори се изчерви. Гледаше към пода.

— Е, не ги разбирам тези работи.

— Хайде, хайде. Мога да се хвана на бас, че твоята мацка сигурно се пръска от гордост, дето си е хванала такъв красавец като тебе!

Пак се почувства дребен. Червеите се раздвижиха.

— Ами, аз…

— Какво, нямаш ли си гадже? Вместо да отговори, Стивън попита:

— Къде я държиш тази вода?

Джоуди посочи към стека „Полска пролет“. Стивън отвори две бутилки и започна да си търка ръцете. Обикновено не обичаше да го гледат, докато се мие. Ако някой го наблюдаваше, чувството, че е дребен не изчезваше, а пък червеите никога не се измиваха напълно. Но по някаква непонятна за него причина, това не се случи сега, когато Джоуди го гледаше.

— Верно ли нямаш мацка? Май нещо ме занасяш.

— В момента наистина нямам — предпазливо обясни Стивън. — Не че съм педи или нещо такова, да не си помислиш…