Джефри Дийвър - Танцьорът

— Не.

— Просто не вярвам в този култ. И сега като се замисля, смятам, че баща ми не беше прав, дето все разправяше, че СПИН-ът бил начина, по който Бог е решил да се отърве от хомосексуалистите. Понеже, ако Господ е искал да го направи, просто щеше да ги прати по дяволите, ония, педалите, имам предвид. А не като сега, дето всеки нормален човек може да пипне шибаната болест.

— Тук определено си прав — обади се Джоуди от розовото си облаче — То и аз си нямам мацка. — Той се изсмя с горчивина. — То пък коя ли ще дойде при мене? Нали така? Какво имам аз? Нито съм готин, като тебе, нито пък имам пари… Аз съм един шибан боклук и това е всичко…

Стивън усети, че лицето му пламтеше цялото и затърка ръцете си още по-усърдно.

„Търкай, търкай, изтъркай я тази кожа, точно така, давай…

Червеи, лигави червеи, махайте се…“

Като гледаше ръцете си, Стивън продължи:

— Истината е, че скоро попаднах в ситуация, в която наистина нямах… в която си дадох сметка, че не се интересувам толкова от жени, като повечето мъже. Но мисля, че това е временно състояние.

— Временно — повтори Джоуди.

Очите му се бяха впили в калъпа сапун, сякаш той беше затворник, който се опитваше да избяга.

— Да, временно. Нали постоянно трябва да бъда бдителен. Заради работата си искам да кажа.

— Разбира се. Трябва много да внимаваш.

„Търкай, търкай, сапунът се беше разпенил като за световно.“

— Някога убивал ли си педал? — полюбопитства Джоуди.

— Не знам. Но мога със сигурност да ти кажа, че никога не убивам някого, само защото той е педи. Това е пълна идиодщина. — Ръцете му зазвънтяха и забръмчаха. Той започна да търка още по-усилено, без да поглежда към Джоуди. Изведнъж го обзе странното чувство, че можеше да говори на някого, който го разбира. — Нали разбираш, аз не убивам хора заради самото убийство.

— Ясно — каза Джоуди, — Ама ако някой пиянка ти скочи на улицата, или пък те блъсне, или вземе да ти подвиква, де да знам, някой педал, дето си мисли, че си е ебал майката, нали се сещаш? Ще го пречукаш, нали? Кажи, че ще му светиш маслото за нула време.

— Да де, но… ама, ако е педал, едва ли ще му се иска да го прави с майка си, нали?

Джоуди премигна, после се ухили.

— Ей това си го биваше.

„Да не съм казал някой майтап?“, зачуди се Стивън. Все пак се усмихна, доволен, че е впечатлил Джоуди. Джоуди продължи:

— Добре де, да кажем, че те напсува на майка.

— Ще го убия, разбира се. Ама виж какво ще ти кажа, ако ще говорим за педали, дай да не пропускаме неграта и евреите. Аз например никога не бих убил негро, освен ако не ме наемат да убия някого и този някой се окаже негър. Пет пари не давам, че някой може да ми изтъкне хиляда причини, че негрите не трябва да живеят. Или поне не трябва да го правят в тази страна. Ето например вторият ми баща можеше да ти говори цял ден на тази тема. С повечето от нещата съм съгласен. Но той изтъкваше същите доводи и за евреите, което аз не одобрявам. Евреите стават прекрасни войници. Затова ги уважавам.

Той продължи:

— Нали разбираш, убиването си е бизнес, нищо повече. Вземи за пример Кент Стейт. Бях съвсем малък, когато баща ми разправи за това. Нали знаеш за Кент Стейт? Ония студенти, застреляни от Националната гвардия?

— Да бе. Зная.

— Сега ми кажи, ама честно, на кой му пукаше, че умрели някакви си студенти, а? Но за мен това, че ги застреляха, беше пълна глупост. Защото никой нямаше полза от това. Никой. Ако са искали да спрат движението или стачката, или каквото е било, ами просто е трябвало да определят кои са им водачите и да ги премахнат. Би било къде-къде по-лесно. Проникваш, преценяваш, разсейваш, изолираш и премахваш — това е.

— Ти така ли убиваш?

— Първо проникваш в определеното място. Преценяваш възможностите за действие и евентуалната защита. После подсигуряваш „фойерверките“, които ще отвлекат вниманието на другите от жертвата — нали се сещаш, караш ги да си мислят, че ще ги нападнеш, от една страна, а то се оказва, че е дошло ваксаджийчето или момчето с пицата, а в това време ти излизаш в гръб на жертвата. Накрая е най-лесно — изолираш го и го премахваш.

Джоуди сръбна от портокаловия сок. В единия ъгъл имаше повече от дузина празни кутии от любимия му сок. Изглеждаше така, сякаш той само с това се хранеше.

— Знаеш ли — започна той и изтри с ръкав устата си, — винаги съм си мислил, че професионалните убийци са откачени. Но ти хич не ми приличаш на такъв.

— Аз също не смятам, че съм откачен — потвърди Стивън делово.