Джефри Дийвър - Танцьорът

— Тези, които убиваш, лоши ли са? Имам предвид такива, негодници или пък мафиоти, ей такива?

— Е, просто са направили нещо лошо на онзи, който ми е платил да ги убия.

— Значи са лоши?

— Така е.

Джоуди се засмя с мътен поглед през полуотворените си клепачи.

— Да, ама някои хора биха казали, че не е точно така, нали разбираш кое е добро и кое — лошо.

— Добре де, кое е доброто и кое — лошото? — сопна се Стивън. — Аз не правя нещо по-различно от това, дето го прави Господ. Да речем при една влакова катастрофа умират и добри, и лоши хора, ама никой не търси за това сметка от Господа. Някои професионални убийци наричат жертвите си „цели“ или „обекти“. Разправяха ми за един, дето им викал „трупове“. Дори преди да ги е убил. Нещо като: „Трупът слезе от колата си. Взимам го на мушка.“ Сигурно му е по-лесно да мисли за тях по този начин. За мен това няма значение. Аз ги наричам такива, каквито са. Сега, например, задачата ми е да премахна Съпругата и Приятеля. Вече убих Съпруга. Ей така им викам. Това са просто хора, които убивам, това е всичко. Няма нищо сложно.

Джоуди явно обмисляше това, което беше чул.

— Знаеш ли? Аз не мисля, че ти си лош. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото злото е нещо, което ти изглежда невинно, а изведнъж се оказва, че е точно обратното. При теб нещата са ясни. Ти си това, което си. И аз мисля, че това е добро.

Стивън щракна с единия си старателно измит нокът. Усети, че отново се изчервява. Накрая попита:

— Страх ли те е от мене?

— Не — отвърна Джоуди. — Но хич не ми се иска да се изправиш срещу мене. Съвсем не, сър, дано никога не ми се налага. Освен това, знаеш ли, мисля, че можем да станем приятели. Мисля, че мога да ти вярвам, че ти не би ме наранил.

— Не — поправи го Стивън. — Ще бъдем партньори.

— Нали говореше за втория си баща? Той още жив ли е?

— Не, умря.

— Съжалявам. Та като го спомена и аз си спомних за моя — и той е мъртъв. Той казваше, че на света най-много уважава съвършенството. Обичаше да гледа как талантливи хора вършеха това, в което най ги биваше. Щеше да те хареса.

— Съвършенство — повтори Стивън и отново в него нахлуха хиляди необясними чувства. Загледа се в Джоуди, който скриваше пачката си в един прорез на матрака си. — Какво ще правиш с парите?

Джоуди се изправи и погледна към Стивън с глупавия си, но честен поглед.

— Може ли да ти покажа нещо? — от наркотика гласът му беше станал дрезгав.

— Разбира се.

Той бръкна в джоба си и извади оттам една книга. Заглавието й беше „Никога повече зависим“.

— Свих я от онази книжарница на площад Сейнт Маркс. Вътре се разказва за онези, които не искат вече да бъдат такива, алкохолици или наркомани. Добра книжка е. Вътре пише и адресите на клиниките. Аз си харесах една от тях. Тук наблизо, в Ню Джърси. Значи влизаш там, изкарваш един месец — един цял месец, — ама излизаш напълно чист. Всички казват, че действало без грешка.

— Това е много хубаво — съгласи се Стивън. — Много добре си се ориентирал.

— Голяма работа е — лицето на Джоуди се разкриви. — Само дето струва четиринадесет бона.

— А стига бе!

— За един месец. Можеш ли да го повярваш?

— Някой явно яко прави пари на гърба на такива като теб. — Стивън правеше по 150 хиляди долара на удар, но се въздържа да сподели това с новооткрития си приятел и партньор.

Джоуди въздъхна и избърса очите си. Често плачеше от наркотиците, това беше забелязал напоследък. По същия начин влияеше алкохолът върху втория баща на Стивън.

— Целият ми живот така се обърка — започна той. — Отидох в колеж. Да бе, честно. Не ми и вървеше. Дори се бях хванал да преподавам. Към една компания. После загубих работата си. Всичко тръгна на зле. Взеха ми и апартамента… Винаги съм бил на хапчета. От малък. След това започнах да крада… О, мамка му…

Стивън седна близо до него.

— Ще си получиш парите и ще отидеш в тази твоя клиника, не се безпокой. Ще видиш, че ще успееш да си обърнеш живота.

Джоуди му се усмихна през замъглените си от сълзите очи.

— Баща ми знаеш ли какво все повтаряше? Когато човек трябва да се справи с някоя голяма трудност, казваше: „Не мисли за трудното като за проблем, а го приемай просто като цена, която може да се обсъди, да се намали или увеличи.“ Ей така, гледаше ме в очите и ми викаше: „Това не е проблем, а цена.“ И аз все се опитвам да го запомня.

— Не е проблем, а цена — повтори Стивън. — Харесва ми. Той сложи ръката си на крака на Джоуди, за да му покаже, че наистина му беше харесало.