Джефри Дийвър - Танцьорът

— Ами малките капчици? Опиши ми ги.

— Нямаме време да се занимаваме с това!

— Нямаме време да не се занимаваме — хладно я прекъсна той.

„Проклет да си, Райм“, помисли си тя, после каза:

— Добре — и ги премери. — Малко повече от сантиметър. Съвършено кръгли. Никакви назъбени ръбове.

— Къде се намират? — задъхано попита той. — В единия край на коридора или в другия?

— Повечето са по средата. В края на стаята има някакъв склад. Вътре в него и около него капките са по-големи и са с назъбени ръбове. В другия край на коридора те са по-малки.

— Така, така — обади се замислено Райм, после обяви: — ето значи какво е станало… Как се казваше агентът?

— Инелман. Джон Инелман. Приятел на Делрей е.

— Танцьорът е пипнал Инелман в склада, наръгал го е веднъж, някъде високо по тялото. Целта му е била да го омаломощи, най-вероятно в рамото или шията. Оттам са големите капки с неравни краища. После го е помъкнал навътре в коридора, където го е наръгал още веднъж, по-ниско. Оттам са малките, кръгли капки. Колкото от по-ниско са падали капките, толкова по-правилни са ръбовете им.

— И защо му е било да го прави? — задъха се тя.

— За да ни забави и обърка. Той знае, че ние ще тръгнем да си търсим човека, преди да продължим с неговото преследване.

„Прав е“, помисли си тя, „само дето ние не сме се разбързали да го търсим.“

— Колко е дълъг коридорът?

Тя въздъхна и погледна натам.

— Към петнадесет метра; кървавата диря върви по цялата му дължина.

— Има ли стъпки в кръвта?

— Колкото си искаш. Във всички посоки. Чакай… Видях товарен асансьор. Досега не бях го забелязала. Натам води и кръвта! Сигурно е вътре. Трябва да…

— Не, Сакс, чакай. Прекалено явно е.

— Трябва да отворим вратата на асансьора. Ще се обадя на онези от пожарната да донесат нещо да я отворят, ключ или каквото и да е. Те ще могат…

Райм бавно каза:

— Слушай внимателно. Капките, които водят към асансьора, приличат ли ти на сълзи? Виж и дали опашките им сочат различни посоки?

— Той сигурно е в асансьора! По вратата има размазани кървави петна. Сигурно умира вътре, Райм. Ти ме слушай внимателно.

— Значи приличат на сълзи? — попита невъзмутимо той. — И опашчици като на попови лъжички, така ли?

Тя погледна надолу. Така си беше. Точно на попови лъжички приличаха, опашките им бяха насочени в най-различни посоки.

— Да, Райм. Така е.

— Върни се обратно, до началото им.

Това си беше жива лудост. Инелман сигурно вече агонизираше в асансьора. Погледна към металната врата, мина й през ума да прати Райм и съветите му по дяволите, но после реши да се върне обратно.

Откри мястото, където изчезнаха „поповите лъжички“.

— Тука, Райм.. Тука изчезват.

— Пред шкаф или врата?

— Да, как разбра?

— И тя е залостена отвън?

— Точно така.

Как, по дяволите, го правеше?

— Значи, след малко ще дойде специалният отряд да прегледа ключалката — Танцьорът едва ли се е залостил там. Но пък Инелман е вътре. Ти ще отвориш вратата, Сакс. Използвай клещи за дръжката, не я пипай. Може да има някой отпечатък. И, Сакс?

— Да?

— Не мисля, че е поставил бомба. Не е имал време. Но, в каквото и състояние да е нашия агент, а то хич няма да е добро, забрави го за минута и се огледай за капани.

— Добре.

— Обещаваш ли?

— Да.

Извади клещите… отвий болтчетата на ключалката… завърти бравата.

Вдигни пистолета. Облегни се на вратата. Сега!

Вратата отхвръкна.

Вътре нямаше нито бомба, нито друг капан. В краката й падна бледото, обезкървено тяло на Джон Инелман, който беше изпаднал в безсъзнание.

Тя извика от уплаха.

— Тука е. Трябва ми спешно лекар! Раните му са много лоши.

Сакс се наведе над него. Отнякъде се появиха двама специални агента, един лекар и двама санитари, с тях беше и Делрей; лицето му беше сиво, мрачно и каменно.

— Как са те подредили, Джон! О, Господи! — Длъгнестият агент отстъпи назад, докато медицинските лица си свършат работата. Те разрязаха повечето му дрехи и огледаха внимателно прободните рани. Полуотворените очи на Инелман проблясваха иззад клепачите.

— Той… — понечи да зададе въпроса Делрей.

— Дали е жив? Виси на косъм — му отвърнаха.

Санитарите поставиха дебели тампони върху зейналите кървящи порезни рани, за да спрат кръвта. Вързаха крака и ръката му и му закачиха една банка кръв за преливане, тъй като той беше загубил доста от своята.

— Вкарайте го в линейката. Бързо. Размърдайте си задниците, по дяволите!