Джефри Дийвър - Танцьорът

Стивън отново се засмя.

— За това ми плащат доста повече от твоите пет хиляди. Те са нищо за мен. Освен това, ако ме измъкнеш, ще зная, че ще мога да разчитам на тебе.

— Аз…

Някъде отдалече долетя звук. Стъпки. Приближаваха се.

Това трябва да е ченгето от „Локация“. Идваше за него.

„Сам е“, определи Стивън по звука от стъпките. „М-да, логично беше. Нали те го очакваха да се появи откъм първия етаж, от кабинета с отворения прозорец. Там Линкълн Червея сигурно беше разположил повечето си копои.“

Стивън сложи пистолета си в раницата и измъкна оттам ножа.

— Ще ми помогнеш ли?

Джоуди нямаше къде да ходи. Ако не му помогнеше, щеше да бъде мъртъв най-много след шестдесет секунди. И той много добре го знаеше.

— Дадено — и той протегна ръката си. Стивън се направи, че не я вижда и каза:

— И така, как ще се измъкнем?

— Виждаш ли онези буци сгурия ей там? Можем да ги отместим. Нали виждаш? Зад тях има тунел. Част от онези стари катакомби някога са използвани за доставка на най-различни материали. Минават под центъра на града. Никой не знае, че съществуват.

— Сигурен ли си? — На Стивън му се прииска да знаеше за тях по-рано.

— Мога да те заведа по тях до метрото. Там живея. В една стара спирка на метрото.

Минаха две години, откакто Стивън имаше партньор. Сега съжали, задето го беше убил. Джоуди тръгна към блокчетата.

— Не — прошепна Стивън. — Виж, какво ще направиш. Залепяш се до стената. Ей тука. — И той посочи срещуположната стена на вратата.

— Но той ще ме види. Предния път светеше с фенерче и сега аз ще бъда първото нещо пред очите му!

— Заставаш там и си вдигаш ръцете.

— Ще ме застреля — проскимтя Джоуди.

— Не, няма. Трябва да ми се довериш.

— Но… Очите му се стрелнаха към вратата. Той изтри с ръкав лицето си.

— Дали няма да се изметне този човек, Редник?

— Вярно, рисковано е, сър, но аз съм пресметнал вероятностите и мисля, че няма. Той просто е алчен за пари.

— Ще трябва да ми вярваш. Джоуди въздъхна.

— Добре, добре…

— Дръж ръцете си вдигнати и той няма да стреля.

— Така ли? — той вдигна ръце.

— Отстъпи назад, така че лицето ти да бъде в сянка. Да, точно така. Не трябва да вижда лицето ти… Така. Много добре.

Сега стъпките се чуваха съвсем наблизо. Човекът се стараеше да върви безшумно. Поколеба се.

Стивън докосна пръст до устните си и легна на пода, сякаш се сля с него.

Стъпките изчезнаха, човекът спря пред вратата. Отвори я безшумно. Беше облечен в противокуршумна жилетка и яке с надпис ФБР. Влезе в стаята и започна внимателно да я осветява с фенерчето си, прикрепено към затворната рама на пистолета си. Когато лъчът освети корема на Джоуди, онзи започна да прави нещо, което удиви Стивън.

Започна да натиска спусъка.

Много бавно и много леко. Но Стивън беше застрелял толкова много животни и хора, че познаваше всяко трепване на мускула, напрежението на стойката и всичко, свързано с физиката и психиката на човека, точно преди да стреля с оръжието си.

Трябваше да се действа бързо. Той скочи върху автоматичния пистолет и отмести цевта му настрани. Едновременно с това издърпа скритата гарнитура за глава със слушалки и говорител. След това заби късия си нож в трицепса на мъжа, точно под мишницата, парализирайки по този начин дясната му ръка. Онзи изрева от болка.

Значи надъхани са да убиват! — мислеше си Стивън. Не ги вълнуват вдигнати ръце, а? Казали са им, щом ме видят, да стрелят на месо. Независимо дали съм въоръжен, или не.

Джоуди изскимтя:

— Боже, Господи! — Пристъпи неуверено напред, ръцете му бяха все още във въздуха. Погледнат отстрани си беше направо смешен.

Стивън ритна агента и той падна на колене. Махна му специалната каска и му запуши устата с един парцал.

— Господи, ти го наръга — обади се отново Джоуди, като смъкна ръцете си и се приближи.

— Млъквай. За какво говорихме? Изходът.

— Но…

— Тръгвай.

Джоуди неохотно тръгна.

— По-бързо бе, кретен — побесня Стивън.

Джоуди хукна към дупката в стената. Почти незабавно след него Стивън намъкна агента в коридора, полувлачейки го.

Значи, надъхани да убиват…

Линкълн Червея беше подписал смъртната му присъда. Стивън беше направо разярен.

— Спри. Изчакай ме там — нареди той на Джоуди.

Стивън включи отново слушалките в радиостанцията му и се заслуша. Бяха настроени на специалната честота за тактически операции. Чу как почти една дузина ченгета се обадиха да докладват от различни части на сградата.