Джефри Дийвър - Танцьорът

Беше ги надхитрил всичките.

„Беше надхитрил Линкълн Червея!“ Тази мисъл му достави толкова голямо удоволствие, сякаш току-що беше убил и двете жертви.

Извади отвертка от раницата си и започна да изстъргва джамджийския маджун от ръбовете на стъклата. Сивите лентички се отделяха толкова бавно и трудно, а той беше толкова погълнат от работата си, че изобщо не усети как, докато оставяше отвертката и посягаше към Беретата си на хълбока, зад гърба му се беше приближил някой, който опря пистолет о врата му и му зашепна:

— Мръднеш ли и един сантиметър — и влизаш в историята.

Час 23 от 45

Късоцевен, най-вероятно Колт или пък Смити, а може би някой от онези латиноамерикански боклуци; със сигурност не беше стреляно скоро с него, нито пък беше смазван.

Надушвам ръжда.

— А какво може да ни каже ръждата, Редник?

— Много, сър.

Стивън Кол вдигна ръцете си.

Високият, потреперващ глас каза:

— Постави си пистолета и радиотелефона ей там. Радиотелефона?

— Хайде, пипай по-сръчно. Иначе ще си видиш съдържанието на черепа върху стената. — Гласът прегракна от напрежението. Собственикът му смръкна болнаво.

— Редник, нима професионалистите използват заплахи?

— Сър, разбира се, че не. Този тип явно е аматьор. Да го обезвредя ли?

— Не още. Той все още представлява опасност.

— Сър, слушам, сър.

Стивън постави оръжието си върху една картонена кутия.

— Къде…? Хайде, по-живо, къде ти е радиото?

— Не нося радиостанция — каза Стивън.

— Обърни се. И без резки движения.

Стивън се завъртя бавно и се озова пред дребен кльощав мъж с подвижни малки очички. Беше мърляв и приличаше на болен. Носът му течеше, а очите му бяха подозрително зачервени. Гъстата му кестенява коса беше сплъстена и приличаше на мокър парцал. Освен това смърдеше. Сигурно беше някой скитник. Както би казал вторият му баща, пияндурник. Или друсалка.

Старият очукан късоцевен Колт беше опрян плътно в корема на Стивън, а петлето беше запънато. Едва ли беше нужно кой знае какво усилие да се освободи чукчето, особено пък това, което беше явно доста старо и износено. Стивън пусна една любезна усмивка. По цялото му тяло не трепваше и едно мускулче.

— Виж — започна той, — не искам да ти създавам проблеми.

— Къде ти е радиото? — изпелтечи мъжът.

— Нямам радио.

Оня нервно опипа джобовете на пленника си. Стивън лесно можеше да го премахне — вниманието му често се местеше от един предмет върху друг. По тялото му пробягваха търсещите пръсти на мъжа. Накрая оня отстъпи назад.

— Къде е партньора ти?

— Кой?

— Не ме будалкай. Знаеш за какво говоря. Изведнъж отново се почувства дребен. Пълен с червеи…

Нещо не беше наред.

— Наистина не зная за какво говорите.

— За ченгето, дето беше тук преди малко.

— Ченге? — прошепна Стивън. — В тази сграда ли?

Човекът неуверено премигна с кръвясалите си очи.

— Точно така. Ти не си ли му партньор?

Стивън отиде до прозореца и погледна навън.

— Не мърдай. Ще стрелям.

— Насочи това някъде по-встрани — изкомандва Стивън, като погледна през рамо. Вече не се тревожеше за освобождаването на чукчето. Започваше да осъзнава значимостта на грешката си. Повдигна му се.

Гласът на мъжа отново задра о гърлото му, докато повтаряше заплахата си.

— Спри! Не мърдай от мястото си! По дяволите, наистина ще те застрелям.

— По алеята има ли други от тях? — хладно попита Стивън.

Последва мълчание. После:

— Ти наистина ли не си ченге?

— По алеята има ли други от тях? — повтори рязко Стивън.

Мъжът се огледа неуверено:

— Преди известно време бяха цяла сюрия. Сложиха онези боклуджийски кофи и кесиите с боклук. Сега не зная, може да са си отишли.

Стивън гледаше замислено алеята. Кесиите с боклук… Значи са ги поставили, за да ги използвам за прикритие. Да ме подмамят.

— Ако извикаш на някого, кълна се…

— О, я тихо — Стивън отново огледа внимателно алеята, търпелив като боа. В крайна сметка забеляза една слаба сянка върху камъните от настилката — зад едната от кофите. Премести се леко. Инч-два.